Р. Салваторе - Духът на демона

Пазителят кимна към водача, след това към всички останали. Взе парцала от жената и доизчисти кръвта от оръжието си. После го вдигна, за да го видят всички. Беше елфически меч, наречен Ледоразбивача, най-огромният предмет, правен някога от силвърил. Ледоразбивача никога не се нащърбваше и не се затъпяваше, а в ръцете на Андаканавар можеше да отсече някое по-малко дърво с един удар. Пазителят прибра меча в ножницата си, кимна към Брюнхелд и излезе.

Отец Йойона и Браумин Херде стояха на един висок хребет и гледаха към малкото селце долу — каменни къщи, скупчени в широка и плитка долина. Слънцето вече бе ниско на запад и хвърляше дълбоки сенки в долината.

— Отдалечихме се повече, отколкото предполагахме — разсъди братът.

— Алпинадор — съгласи се отец Йойона. — Или сме пресекли Гористите земи, или тези варвари са се нанесли отвъд признатата южна граница.

— Мисля, че е първото — отговори брат Браумин, — така смята и брат Байжюс, майстор в употребата на секстанта.

— Магията, използвана върху дивите животни, очевидно е ефективна, макар и неморална — рече Йойона.

Брат Браумин погледна своя спътник, изучавайки го. Той също не бе очарован от изсмукването на жизнената сила на невинни диви животни, макар да не изглеждаше така огорчен като Йойона.

— Дори упоритият Франсис се съгласи, че сме наваксали времето, изгубено в обикаляне — продължи старият отец. — Макар че той нямаше голям избор, след като и абат Маркварт се съгласи с източния път.

— Когато е несъгласен с нещо, брат Франсис рядко има нужда от подкрепа — дори и от тази на логиката — отбеляза Браумин и накара наставника си да се разсмее. — Сега той планира новия ни маршрут със същата страст, с която подготвяше и първоначалния.

— Не е голяма изненада — отвърна отец Йойона, снишавайки гласа си до шепот, когато видя, че приближават двама по-млади монаси. — Брат Франсис би сторил всичко, за да впечатли върховния абат.

Брат Браумин се подсмихна, но загуби доброто си настроение, когато видя мрачното изражение на новодошлите.

— Простете за нахлуването ни, отец Йойона — рече брат Делман.

Двамата млади монаси се поклониха.

— Да, да — нетърпеливо каза отецът, виждаше, че нещо не е наред. — Какво има?

— Група чудовища — обясни брат Делман. — Идват от запад и са се насочили към селцето.

— Брат Франсис казва, че можем лесно да ги избегнем — намеси се другият монах. — И това е вярно, но редно ли е да оставим онези селяни да бъдат избити?

Отец Йойона се обърна към Браумин, който клатеше глава така бавно, сякаш самото действие му причиняваше изключителна болка.

— Абат Маркварт ни даде указания, които са много ясни по този въпрос и не търпят компромис — каза тъжно непорочният. — Не бива да се свързваме с приятели или да се борим с врагове, поне докато не завършим мисията си в Барбакан.

Йойона погледна към селото и към струите дим, които мързеливо се издигаха от комините. Представи си колко тъмни щяха да станат те скоро, черен пушек, извиващ се над горящите къщи, докато мъже, жени и деца бягат с писъци на ужас и болка.

И след това умират в адски мъки.

— Какво нашепва сърцето ти, братко Делман? — попита неочаквано отецът.

— Аз съм верен на върховния абат Маркварт — отговори младият монах без колебание и изпъна решително рамене.

— Не те попитах какво би сторил, ако решението зависи от теб — обясни му Йойона. — Само искам да разбера какво ти нашепва сърцето. Какво би било редно да сторят монасите от Сейнт Мер-Абел в ситуация като тази.

Делман отвори уста да каже, че трябва да се борят за живота на хората в селото, сетне се спря объркан. Отново опита да каже нещо, този път за голямата цел, за висшето благо на целия свят. Но спря и изпъшка безпомощно.

— Традицията на Абеликанския орден е да защитава тези, които не могат да се спасят сами — намеси се другият млад монах. — В нашия регион ние често сме приютявали селяните, които търсят закрила зад стените на абатството във времена на гибел, като при нашествието на паурите или развихрили се бури.

— Ами висшето благо? — попита отец Йойона, спирайки младия монах, преди да е набрал инерция.

Когато отговор не последва, Йойона опита друга тактика.

— Колко хора има долу според вас? — попита той.

— Тридесет — отвърна брат Браумин, — може би дори петдесет.

— Струват ли си петдесет живота провала на нашата мисия, риск, който със сигурност поемаме, ако се намесим?

Отново последва само мълчание. Двамата монаси няколко пъти се спогледаха, сякаш всеки искаше другият да намери правилния отговор.