Р. Салваторе - Духът на демона

Нощната птица смени посоката си, катерейки се бързо по друго дърво.

Паурите и гоблините запищяха и се пръснаха във всички посоки, а стрелците трябваше да насочат мерника си към приближаващите се цели.

Оцелелият великан се отърси от първия порой стрели и се хвана здраво за дървото. Смяташе да го изтръгне и да смаже пазителя, мизерния плъх, който току-що бе нанесъл смъртоносна рана на неговия брат. Обърна се с рев на гняв и болка, след което замлъкна, щом видя, че пазителят го гледа иззад тетивата на странен лък.

Нощната птица вече бе изтеглил Ястребокрилия. С изопнати възлести мускули, с ръце, опънали тетивата, и крака, здраво захванали се за клона и ствола, той бе останал в една поза, докато великанът не бе застанал на позиция точно пред него и не го бе погледнал.

Тогава пусна стрелата си, която се заби в лицето на изчадието, потъвайки дълбоко, докато изчезна напълно.

Ръцете на великана се размахаха диво и безпомощно, след което той рухна на колене, падайки точно до брат си, който все още се гърчеше в прахта.

Нощната птица не ги гледаше, бе твърде зает да се катери, защото беше уязвим на тази ниска позиция. И след това от един по-висок клон той загледа битката и внимателно подбра целите си, като убиваше тези изчадия, които бяха прекалено добре скрити, за да бъдат видени от другарите му на земята.

— Крийте се — извика пазителят и миг по-късно изгаси диамантената светлина, оставяйки района в пълен мрак, ако не се броеше една паднала факла, която вече гаснеше.

Нощната птица стисна очи, след което ги отвори бавно, за да се приспособят към тъмнината и за да може котешкото око още веднъж да поеме контрол над тях. Чудовищата все още не бяха победени, бързо осъзна той, защото няколко групи се бяха обединили и упорито продължаваха да настъпват, главно от юг. Елементът на изненадата си бе отишъл, а противниците им все още превишаваха драстично оскъдната им сила от трийсет човека.

— На север — каза той колкото се може по-тихо, — стойте заедно на всяка цена. Ще се присъединя към вас възможно най-скоро.

Докато войниците се измъкваха през храсталаците, пазителят обърна вниманието си на юг, откъдето приближаваха много групи чудовища.

Мислеше как да ги възпре, дали да не ги подмами в дълга и заобиколна гонитба на юг.

Но тогава той погледна зад линията на зверовете и видя обгърнатата в синьо фигура на жена на кон.

— Бягайте — изкрещя пазителят на хората, — бягайте за живота си!

И Нощната птица отново се закатери трескаво по дървото, но не от страх от паурските арбалети.

Доверявайки се на превъзходното чувство за ориентация на Симфония, Пони пришпори коня през гъсталаците. Профуча покрай двама сащисани паури — които закрещяха и хукнаха да я гонят — и подсили щита на серпентина.

Чудовищата я обкръжиха, търчейки и надавайки викове на злобна наслада.

Тогава, само за едно мигване на паурско око, всички те пламнаха, както и дърветата наоколо.

Пони профуча през пожара, мъчейки се да задържи защитния щит.

Премига невярващо, когато приближи огромния дъб в края на огньовете и видя по него да се спуска Нощната птица.

Пони подкара Симфония към най-долния клон и пазителят падна на земята пред нея и веднага се превъртя, за да потуши няколко случайни пламъчета.

— Можеше да ме предупредиш — нахока я той, докато от туниката му се издигаха няколко струйки дим.

— Нощта е доста гореща — със смях отвърна Пони и подкара Симфония до него. Сетне се наклони на една страна и му протегна ръка.

Елбраян я пое — попадайки под защитния щит веднага щом пръстите им се докоснаха — и се покатери зад нея. Двамата се отправиха напред в тръс, сигурни, че наоколо няма чудовища, които да ги преследват.

— Трябва да си по-внимателна къде взривяваш — продължи да я хока пазителят.

— А ти по-мъдро да избираш прикритията си — отвърна Пони.

— Има и други начини освен скъпоценните камъни — възрази пазителят.

— Тогава научи ме на би’нел дасада — отговори тя без колебание.

Пазителят си замълча, знаеше, че с жена като Пони никога няма да има последната дума.

На една ливада, на двадесетина мили от Земепад, керванът от Сейнт Мер-Абел направи последна смяна на конете. Монахът Пембълтън, който бе довел отпочиналите животни, носеше и вести, които не бяха добре приети от водачите на кервана.

— Трябва да се придвижим още по на изток тогава — разсъди брат Браумин Херде, поглеждайки на северозапад, към техния предварително начертан курс, като че виждаше как орда изчадия се спуска към тях.