Р. Салваторе - Духът на демона

Без колебание Андаканавар продължи по мислената просека, последвайки духа до тялото, и отново започна битката. Сега тя стана по-трудна и се водеше на територия, позната за врага. Но пазителят продължи да го притиска, съсредоточавайки волята си. Само една мисъл го забави за миг — ако превземеше това тяло, нямаше ли да остави своето открито за атака?

Пазителят нямаше как да знае това и колебанието му почти прекрати битката.

Но след това, използвайки същата решимост, която го бе съхранила през годините на изпитания в суровата земя на Алпинадор, Андаканавар усили десеторно натиска си, прониквайки дълбоко в ума на монаха, избутвайки го отвсякъде и открадвайки всяка мисъл, надежда или страх.

Усещането бе неприятно, странно. За благородния пазител то бе просто гадно. Въпреки разумните обяснения, че просто е предпазвал собствената си душа и дълга си към своите събратя алпинадорци, Андаканавар все пак се чувстваше някак виновен. Да обсебиш чуждо тяло по каквито и да е причини нарушаваше представите за добро и зло, които имаше пазителят.

Той обаче устоя на угризенията и някак се успокои от сивия гладък камък, който държеше непознатата ръка. Този камък служеше за изпращане на душата, разбра пазителят, отваряше проход между духовете и с него в ръка, контролирайки го физически и духовно, Андаканавар се почувства сигурен, че тялото му е недостъпно за обсебване. Приспособявайки се към новата си обвивка, той се довлече до края на фургона, надникна към лагера и внимателно се заслуша в разговорите на околните. Остана така известно време и след като бе поздравен от неколцина монаси. Отвърна на поздравите им, благодарейки наум на елфите, които го бяха научили на езика на Хонс-де-Беер. Тогава, събирайки смелост, се осмели да излезе от фургона и да пристъпи сред чужденците.

Не му бе трудно да разгадае йерархията, в тази група тя явно се определяше от възрастта, а Андаканавар винаги бе умеел да разгадава годините на хората. От тези впечатления и от уважителния начин, по който другите го поздравяваха, той установи, че е в тялото на някой с висок сан сред монасите.

— Отец Йойона иска да разговаря с теб — каза му един от по-младите монаси и друг го повтори малко след това, но, разбира се, Андаканавар нямаше как да знае кой е загадъчният отец Йойона. Така той продължи да се разхожда из лагера и да събира информация. Скоро усети, че е следван — не от друг, а от лишения от тяло дух. Той отново и отново се опитваше да се върне в плътта и макар че Андаканавар отблъскваше атаките, започна да се уморява и си даде сметка, че няма да го удържи още дълго.

Точно тогава той забеляза един доста по-възрастен човек, вероятно водачът на групата, може би въпросният Йойона. Зад него стоеше друг монах с ядовито изражение, който бе на възрастта на човека, чието тяло Андаканавар бе обсебил.

— Привърши ли вече? — рече отец Йойона, приближавайки към него.

— Да, отец Йойона — отвърна почтително Андаканавар, надявайки се, че догадката му за самоличността на мъжа и тонът му са правилни.

— Отърва ли ни от шпионина? — остро попита другият монах.

Андаканавар потисна порива да го удари в лицето. Нарочно пренебрегна въпроса му с надеждата, че двамата ще разкрият още нещо.

— Брат Браумин? — настоя отец Йойона. — Отиде ли си алпинадорецът?

— Какво искаше да направя? — остро отвърна Андаканавар, насочвайки гнева си към по-младия от двамата, тъй като бе очевидно, че той не е в добри отношения с човека, когото бе обсебил.

— Това няма значение — отговори брат Франсис, поглеждайки красноречиво отец Йойона.

— Тъй като не си имал достатъчно време да изпратиш алпинадореца надалеч, надявам се си сложил в ума му доста ясно предложение, че трябва да напусне — спокойно рече отец Йойона.

— Може би трябваше да го поканим — осмели се да отвърне Андаканавар. — Той несъмнено познава тайните на тази земя и щеше да ни упъти по-добре.

Пазителят погледна брат Франсис и видя нарастващо подозрение в очите му, тъй като на лицето му се бяха изписали изненада и дори ужас.

— Мислех за това — призна си отец Йойона, без да се поддава на гнева на своя темпераментен спътник. — Но трябва да следваме декретите на върховния абат.

Брат Франсис изсумтя.

— Ако го поканим, ще трябва да отговаряме на много въпроси — продължи отец Йойона, пренебрегвайки напълно Франсис. Андаканавар се досети, че старецът е свикнал на това поведение от страна на младежа.

— Въпроси, на които не можем да си позволим да отговорим — продължи Йойона. — Ще преминем през Алпинадор бързо и е по-добре да не въвличаме северняци в пътуването. Няма защо да отваряме стари рани между нас и варварите.