Р. Салваторе - Духът на демона

— Къде ли е синът ни? — попита Пони с усмивка.

Пазителят се огледа, макар че Джуравиел, естествено, не се виждаше никакъв.

— Вероятно зад монасите — отвърна той насмешливо — или под расото на някой от тях.

Пони, изнервена, че употребата на камъните бе докарала братята тук, подлагайки на риск цялото им пътуване, все пак оцени хумора му.

Хвана Елбраян под ръка и двамата се запътиха към събралите се.

— Аз съм абат Де Унеро и пътувам от Сейнт Мер-Абел към Сейнт Прешъс — чуха те водещия монах, който излъчваше толкова много енергия, че очите му сякаш горяха. — Кой командва тука?

Преди някой да отговори, проницателният поглед на Де Унеро се спря върху Елбраян и Пони. Стойката и оръжията им лесно ги отличаваха от другите.

Бъдещият абат ги приближи и ги изгледа сурово.

— Ние се присъединихме към групата малко преди вас, добри ми отче — каза смирено пазителят.

— Какво съвпадение — подозрително попита Де Унеро.

— Видяхме издигащия се пушек — отвърна остро Пони, за да покаже, че не е уплашена. — И вие трябва да сте го видели. И понеже сме добродушни хора, решихме да видим можем ли да помогнем с нещо. Когато пристигнахме, се бе разразила вече втора битка и ние участвахме в нея.

Тъмните очи на Де Унеро заблестяха и Елбраян и Пони решиха, че той ще я удари заради неизреченото обвинение. Тя почти директно бе попитала монаха защо той и хората му не са помогнали на кервана.

— Неск Рийчис — прекъсна ги дебел човек със светли дрехи, същият, който бе говорил с Пони, когато за пръв път бе доближила кервана.

Търговецът се приближи и протегна лявата си ръка за поздрав, тъй като дясната бе превързана.

— Неск Рийчис от град Диламан — рече той. — Това е моят керван и се радваме да ви видим.

Де Унеро не обърна внимание на протегнатата ръка, а свирепият му поглед все още преценяваше Елбраян и Пони.

— Отец Де Унеро — намеси се пълничък възрастен свещеник, който приближи и застана до него. — Имат ранени. Моля, дайте ми камъка на душата, за да се погрижа за тях.

Елбраян и Пони видяха как по лицето на Де Унеро премина тръпка на ярост. Не беше доволен, че другият така бързо е предложил помощта им, и то с магия. Все пак нямаше как да откаже пред всички, затова бръкна в торбичката си, извади един хематит и го подаде на стареца, като му изсъска:

— Абат де Унеро!

Пълничкият монах се поклони и мина покрай него, като се усмихна крадешком на Елбраян и Пони.

Пони не се изненада, когато Неск Рийчис, когото бе преценила добре, отиде при пълничкия монах и леко повдигна ранената си ръка.

Де Унеро обаче нямаше намерение да го пусне така лесно. Хвана грубо Неск за рамото и го обърна към себе си.

— Признаваш, че това е твой керван? — попита той.

Търговецът скромно кимна.

— Що за идиот си тогава, щом подлагаш хората си на такава опасност? — скастри го Де Унеро. — В тази област гъмжи от гладни чудовища. Предупреждението бе изпратено на всички, но ето, че вие все пак цъфвате тука, сами и без охрана.

— Моля ви, добри ми отче — заекна Неск Рийчис. — Имахме нужда от провизии. Нямахме избор.

— Имали сте нужда от добри печалби — сряза го Де Унеро. — Да понатрупате малко злато в тия времена, когато керваните са нарядко и провизиите са оскъдни и скъпи.

Мърморенето от тълпата подсказа на Елбраян и Пони, а и на Де Унеро, че е прав.

Бъдещият абат пусна Неск Рийчис и извика на пълничкия монах.

— Не се туткай! И без това изгубихме страшно много време — сетне попита Рийчис: — Накъде сте се запътили?

— Към Амвой — измънка изплашеният търговец.

— Скоро ще бъда обявен за абат на Сейнт Прешъс — високо каза Де Унеро.

— Сейнт Прешъс? — повтори Неск Рийчис. — Ала абат Добриниън…

— Е мъртъв — коравосърдечно завърши Де Унеро. — И аз ще го наследя. И, господин Рийчис, очаквам теб и кервана ти да дойдете на церемонията, след като ми дължите услуга. Даже настоявам за това. И ви съветвам да проявявате повечко щедрост, когато продавате стоките си.

Той се обърна и махна на монасите да излязат от кръга фургони.

— Не се бави — извика той на отец Йойона. — Нямам намерение да загубя цял ден тук.

Елбраян използва объркването, за да се промъкне до конете, защото си спомни, че Симфония има скъпоценен камък на гърдите си, който можеше да ги издаде пред монасите от Сейнт Мер-Абел.

Пони междувременно следеше пълния монах, който грижливо преглеждаше ранените. Когато групата на Де Унеро се отдалечи на безопасно разстояние, тя отиде при отеца и предложи да му помогне, но по обичайния начин — с превръзки. Монахът погледна меча й, а сетне и кръвта по панталоните и ботушите й.