Р. Салваторе - Духът на демона

— Може би трябва да си починеш — каза той, — с приятеля ти сте свършили достатъчно работа за днес, доколкото разбирам.

— Не съм уморена — каза Пони с усмивка, веднага бе харесала този човек толкова, колкото бе намразила Де Унеро. Не можеше и дума да става за сравнение между него и абат Добриниън. И тази разлика я накара да потръпне. Ала този монах, така искрен в желанието си да помогне на страдащите, приличаше повече на стария абат от Сейнт Прешъс, когото бе срещала на няколко пъти. Тя се приведе и хвана ръката на човека, когото монахът лекуваше. Натисна на точното място, за да спре кръвотечението.

Забеляза, че монахът не гледа към нея или ранения, а е спрял погледа си на Елбраян и конете.

— Как се казваш? — попита я той и обърна очи към нея.

— Коралий — излъга тя, използвайки името на неин невръстен братовчед, загинал при първото гоблинско нападение над Дъндалис.

— Аз съм отец Йойона — отговори монахът. — Радвам се да се запознаем. Тези хора са имали късмет, че вие и вашият спътник сте се появили навреме!

Пони почти не чу думите му. Взря се внимателно в него.

Йойона. Тя знаеше това име, името на едничкия отец, за когото Авелин бе говорил с обич, едничкия човек в Сейнт Мер-Абел, в когото Авелин вярваше. Той не бе говорил много с Пони за събратята си в абатството, но една вечер, след като бе изпил доста „отвари за кураж“, както наричаше алкохола, й разказа за Йойона. Тогава тя разбра колко скъп бе старият човек за Авелин.

— Работата ви е впечатляваща, отче — каза тя на отец Йойона, когато той използва камъка на душата, за да излекува ранения. В действителност Пони скоро разбра, че тя е по-могъща с камъните от него, и това само й напомни колко огромна е била силата на самия Авелин Десбрис.

— Дребна работа — отвърна отец Йойона, когато раната на човека се затвори.

— Не и за мен — отвърна човекът и се засмя дрезгаво.

— Ала какъв добър човек сте вие, за да помагате на хората така — каза ентусиазирано Пони. Тя се доверяваше на инстинкта си, следваше сърцето си, макар разумът й да крещеше да е внимателна и да замълчи. Тя се огледа нервно, за да се увери, че останалите монаси са се върнали извън кръга на фургоните, и тихо продължи:

— Веднъж срещнах един друг от вашето абатство — Сейнт Мер-Абел беше, нали?

— Точно така — отвърна разсеяно отец Йойона, оглеждайки се наоколо за други хора, които може би имаха нужда от лечителския му талант.

— Той беше добър човек — продължи Пони. — Много добър човек.

Отец Йойона се усмихна учтиво и понечи да се отдалечи.

— Името му, мисля, беше Абърли — каза Пони.

Монахът рязко спря и се обърна към нея, сега на лицето му бе изписано искрено любопитство.

— Не, Авенбрук — рискува Пони, — ах, опасявам се, че не мога да си спомня името му точно. Срещнах го преди години, нали разбирате. Ала, макар че не мога да си спомня името, никога няма да забравя самия монах. Срещнах го, когато помагаше на беден просяк в Палмарис, точно както вие помогнахте на този човек. И когато клетият сиромах предложи да си плати, изваждайки няколко монети от прокъсания си джоб, Абърли или Авенбрук, или както там се казваше, ги прие учтиво, ала направи тъй, че монетите, заедно с още немалко пари от личните му запаси, да се върнат при бедняка.

— Наистина — промърмори Йойона, клатейки глава при всяка нейна дума.

— Попитах го защо е направил това с монетите — продължи Пони, — можеше просто да откаже да ги приеме, в крайна сметка. Ала той ми каза, че достойнството на човека е също тъй важно, както и здравето му — и тя се усмихна широко. Историята бе вярна, макар че се бе случила в малко селце на юг, а не в Палмарис.

— Сигурна ли си, че не можеш да си спомниш името на този брат? — попита я Йойона.

— Абърли или Абърлин, нещо подобно — отговори Пони, поклащайки глава.

— Авелин? — попита Йойона.

— Това трябва да е, отче! — отговори Пони, като се опитваше да не разкрива прекалено много. Обаче бе окуражена от топлотата, изписала се на лицето на Йойона.

— Казах да побързаш! — долетя от кръга фургони грубият глас на новия абат на Сейнт Прешъс.

— Авелин — каза отец Йойона на Пони, — името му е Авелин. Никога не го забравяй — той я потупа по рамото и тръгна.

Пони гледаше след него и незнайно защо почувства, че светът не е толкова лошо място. После отиде при Елбраян, който стоеше облегнат до Симфония и криеше тюркоаза.

— Можем ли да тръгваме вече? — нетърпеливо попита той.

Пони кимна и се покатери върху Сивия камък, махвайки за сбогом на търговците. Двамата пришпориха конете и излязоха от кръга фургони.