Р. Салваторе - Духът на демона

— Недей, глупако! Този току-що спаси мизерния ти животец! Сам утрепа половината гоблини!

Другият свали оръжието си на земята и започна да се кланя глуповато. Елбраян само се усмихна, премина със Симфония покрай него и влезе в кръга. Забеляза Пони веднага и слезе от коня, като подаде юздите на млада жена, почти момиче, която се спусна да му помогне.

— Имат много ранени — обясни Пони и наистина изглеждаше, че човекът, за когото се грижеше, няма да оцелее. — От предната битка, не от тази.

Елбраян нервно погледна на изток.

— Опасявам се, че монасите са наблизо — тихо каза той. Пони хапеше горната си устна, а сините й очи го пронизваха. Той знаеше, че тя ще направи каквото е решила, независимо от неговото мнение.

— Бъди внимателна с камъка — рече й той. — Превържи раната така, сякаш си я лекувала по обичайния начин. И използвай камъка само ако… — млъкна, като видя промененото й изражение. Тя бе потърсила мнението му от уважение, ала нямаше нужда от съветите му. Пазителят притихна и кимна — знак, че се доверява на преценката й.

Тя извади сивия камък от торбичката, стисна го здраво и се приведе над мъжа. Елбраян също се наведе, взе превръзка и започна да я омотава около раната. Човекът беше прободен от дясната страна на гърдите, през ребрата и вероятно чак до дробовете. Пазителят превърза здраво раната — не искаше да причинява болка на човека, ала трябваше да прикрие тайната работа на Пони.

Човекът изстена, а Елбраян му прошепна нещо успокоително. След броени мигове обаче мъжът се отпусна и погледна удивено пазителя.

— Какво? — попита той, останал без дъх.

— Раната ти не е толкова лоша, колкото изглежда — излъга Елбраян. — Острието дори не е преминало през ребрата.

Погледът на човека остана изпълнен със съмнение, ала той не попита нищо повече, облекчен, че болката е отминала почти напълно и че дишането му се е възстановило.

Елбраян и Пони обиколиха лагера. Търсеха някой, който бе твърде тежко ранен, за да му се помогне по обичайните методи. Намериха само още една старица, която бе ударена по главата. Очите й се взираха невиждащо в нищото, а от устата й течеше слюнка.

— Няма смисъл — каза човекът, който я гледаше. — Виждал съм такова нещо преди. Гоблинската тояга й е счупила главата. Ще умре нощес, докато спи.

Пони се приведе и огледа раната.

— Не мисля — отговори тя, — не и ако я превържете както трябва.

— Какво? — попита човекът, изпълнен със съмнение, но си замълча, когато Елбраян и Пони започнаха работа. Пазителят превърза главата на старицата, а Пони, стиснала камъка на душата, постави ръцете си върху главата на възрастната жена, сякаш за да я придържа по време на превързването.

Пони притвори очи и потъна в камъка, изпращайки лековитата магия през пръстите си. Усети как я пронизва болката и инфекцията, ала тя бе оправяла много по-лоши рани по време на битките на север.

Излезе от транса си миг по-късно, когато животът на жената вече не бе в опасност. Край нея се чуха викове.

— Идват от изток!

— Гоблини! — изпищя един уплашен търговец.

— Не! — отвърна му друг. — Монаси! Сейнт Мер-Абел ни идва на помощ!

Елбраян нервно погледна Пони, която бързо прибра скъпоценния камък.

— Не знам какво направихте, обаче спасихте живота на Тими — рече една жена, тичайки към Елбраян. Двамата с Пони проследиха погледа й към човека, ранен в гърдите, който сега се бе изправил и говореше спокойно, дори се усмихваше.

— Не беше толкова зле — рече Пони.

— Беше рана в дробовете — настоя жената — сама я видях. Мислех, че ще умре преди вечеря.

— Били сте нервна и уплашена — каза Пони, — пък и при тази атака на гоблините…

Жената се усмихна обезоръжаващо. Тя бе по-възрастна от двамата, може би в средата на тридесетте си години и изглеждаше честна жена, работила здраво, но живяла хубав живот. Погледна ранената бабичка, седнала до двамата на земята, и видя, че погледът й се съживява.

— Не бях толкоз нервна — каза тя меко. — Видях доста битки в тези няколко седмици и изгубих единия си син, макар че, слава на Бога, другите ми пет дечица са живи и здрави. Взеха ме в кервана за Амвой само заради репутацията ми на лечител.

Пазителят и Пони си размениха притеснени погледи. Жената не пропусна това.

— Не знам какво криете — каза тихо тя, — ала не бих ви обадила.

Видях ви на хълма да се борите за нас, макар че не познавате никого, доколкото чувам. Няма да ви предам.

Тя завърши с усмивка и се присъедини към събиращите се да посрещнат монасите.