Р. Салваторе - Духът на демона

Започна да търка още по-настървено, когато разузнавачът отпред даде знак, че гоблините приближават. И все пак не усети силата на камъка.

Потъна в себе си, търсеше онова специално място за магията в ума си, специалното място, дадено му от Бог. Освободи се от всякакви мисли за Де Унеро, защото те можеха да му попречат. Потърка графита с пръсти, усещаше всяка неравност.

Ала не и магията му. Йойона отвори очи и видя, че е сам на пътя.

Почти паникьосан, той се огледа наоколо и се отпусна донякъде, като видя, че Де Унеро е скрил останалите зад храстите до пътя. Първите гоблини вече се виждаха, търчаха с всичка сила по един завой на пътя.

Йойона погледна към графита, не можеше да повярва, чувстваше се предаден.

Гоблините приближаваха, а въображаемото им бягство се превръщаше в яростна атака. Йойона надигна ръка и отново затвори очи, търсейки силата на камъка.

Не последва нищо, нито мълния, нито дори искрица и гоблините продължиха да приближават. Йойона опита отново, ала не откри източника на магията в графита. Тогава той разбра истината, че камъкът не е вълшебен, че е обикновено парче скала. Йойона усети как го обзема страх — реши, че Де Унеро го е оставил на пътя да умре! Извика, обърна се и побягна с цялата сила, която позволяваха тежките му крака.

Чуваше как гоблините се приближават с вой. Очакваше всеки миг в гърба му да се забие копие.

Ала тогава Де Унеро и братята удариха по гоблинската паплач. Монасите изскочиха от храстите отстрани на пътя и започнаха да стрелят с тежките си арбалети, направени така, че да убият паур и дори великан с един-единствен изстрел. Стрелите разпраха гоблиновата плът, като понякога пронизваха даже гоблина зад първата жертва. Изчадията започнаха да скачат, да се въртят и да падат, а крясъците им за атака скоро се превърнаха в писъци на изненада и агония.

Йойона се осмели да забави ход и да надзърне какво става зад него.

Видя как половината от гоблините вече са рухнали, някои се гърчеха, а други лежаха мъртви. Отец Де Унеро бе скочил на пътя сред останалите.

Той бе съвършената машина за убиване, скачаше и се въртеше. Изпънатите му пръсти удариха и разкъсаха гръкляна на един гоблин. После се обърна към друг, опитал се да го удари с тояга по главата. Ръцете му се издигнаха като кръст над главата му и хванаха падащата тояга. После я измъкна от хватката на смаяния гоблин, завъртя я и го блъсна в лицето, после отново, като главата му буквално се изметна настрана.

Де Унеро продължи да тича, и отби с тоягата едно копие. Сетне удари първия гоблин за трети път — макар че той вече едва се държеше на краката си, — поваляйки го в прахта.

Продължи нападението си, мятайки тоягата към онзи, който бе хвърлил копието, и после връхлетя върху него и го отблъсна настрана, като със свободната си ръка смаза с удари гърлото и лицето му.

Другите монаси вече бяха на пътя и почти бяха разпръснали гоблините. Няколко чудовища се опитаха да избягат встрани от пътя, като пищяха неистово, ала Де Унеро бе поставил няколко монаси там и те ги посрещнаха с тежките си арбалети.

И тогава, когато гоблинската орда вече се пръсваше, дойде най-лошото, тъй като жестокият Де Унеро използва любимия си камък, тигровата лапа. Ръцете му, вече смъртоносни, се превърнаха в мощни тигрови лапи и започнаха да разкъсват гоблините.

Всичко свърши още преди отец Йойона да се върне при спътниците си. Когато все пак се добра до тях, пуфтейки от умора, той намери Де Унеро въодушевен, почти обезумял — тичаше край младите монаси, тупаше ги по гърба и ръмжеше от удоволствие заради великата победа.

Малцина бяха ранени. Най-зле беше пострадал един, ранен от стрела на арбалет от другата страна на пътя. Стрелецът не бе преценил добре ъгъла на изстрела си. Няколко гоблина на пътя бяха още живи, но нямаха сили да продължат битката. Другите оцелели бяха хукнали с всичка сила през полята около пътя.

Де Унеро явно не се интересуваше от тях. Той дори се усмихна широко на Йойона.

— Нямаше да е по-бързо, дори да бяхме използвали магия — каза бъдещият абат.

— Ти явно нямаше такива намерения, ако не броим личния ти камък — остро отвърна Йойона и захвърли настрани безполезния камък. — Не обичам да бъда използван като пионка, отец Де Унеро — продължи Йойона.

Де Унеро се огледа към младите монаси и Йойона не пропусна свирепата му усмивка.

— Ти изигра важна роля — отговори де Унеро, без дори да си направи труд да му се скара, че го наричат просто отец.