Р. Салваторе - Духът на демона

— С истински камък щях да съм по-полезен.

— Не мисля — рече Де Унеро. — Мълнията ти вероятно щеше да убие неколцина, но останалите щяха да се разбягат и да направят задачата ни много по-трудна.

— Някои и така избягаха — напомни му Йойона.

Де Унеро не му обърна внимание.

— Не достатъчно, за да напакостят сериозно.

— Значи ти трябвах подплашен и бягащ.

— За да ги примамиш — отвърна Де Унеро.

— Аз? Отец от Сейнт Мер-Абел? — притисна го Йойона, разбирайки коварството му. Той си бе осигурил уважението на монасите, лично бе скочил сред врага и бе убил немалко — докато Йойона бе побягнал като изплашено дете.

— Прости ми, братко — неискрено каза Де Унеро. — Ти си едничкият от нас, достатъчно немощен да заблуди гоблините. Те щяха да избягат от по-млад и силен човек като мен.

Йойона замълча, взирайки се в своя мъчител.

Такова действие, такова оскърбление към Абеликански отец трябваше да бъде разгледано от властите, а Де Унеро трябваше да бъде наказан за извършеното унижение. Ала на кои власти можеше да се оплаче, зачуди се отец Йойона. На върховния абат Маркварт?

Едва ли.

Де Унеро бе спечелил този ден, прие Йойона, ала бе решен личната битка между тях да се проточи.

— Хематитът, ако обичаш — каза той на Де Унеро. — Има ранени, трябва да им помогна.

Де Унеро се огледа, без да е особено впечатлен от раните, сетне подхвърли камъка на Йойона.

— Ето как отново доказваш, че не си безполезен — каза той.

Йойона само се извърна.

— Ти си я обучил — обвинително каза седналият на едно дърво Джуравиел, когато Елбраян се върна на могилата след успешния лов.

Пазителят нямаше нужда да пита за какво става въпрос, знаеше, че Джуравиел е наблюдавал танца му с Пони и че двама човеци не биха могли да постигнат такова ниво на грация и хармония без помощта на би’нел дасада. Но не отговори нищо. Погледна събраните в кръг фургони и видя, че Пони обикаля и помага на ранените търговци.

Джуравиел въздъхна тежко и се облегна на ствола.

— И дори нямаш сила да си го признаеш? — попита той.

Пазителят го погледна.

— Да си го призная? — повтори той учудено. — Казваш го, сякаш е престъпление.

— А не е ли?

— Не е ли достойна? — бързо отвърна Елбраян и посочи към фургоните.

Това някак укроти гнева на елфа, ала все пак той продължи:

— Елбраян ли решава кой е достоен и кой не? Елбраян ли ще смени Туел’алфарите като учител, елфите, които овладяха танца още когато светът бе млад?

— Не — отвърна мрачно пазителят. — Не Елбраян, а Нощната птица.

— Позволяваш си твърде много — каза Джуравиел.

— Вие ми дадохте титлата.

— Ние ти подарихме живота и нещо много повече — отвърна елфът. — Не смей да злоупотребяваш с даровете ни, Нощна птицо. Лейди Даселронд никога няма да преглътне такава обида.

— Обида? — повтори пазителят, като че целият разговор бе абсурден. — Прецени ситуацията, в която аз, ние, бяхме поставени. С Пони тъкмо бяхме унищожили демона дактил и трябваше да се преборим с безкрайни орди от чудовища, и то само за да стигнем Дъндалис. Така че да, наистина споделих дара си с нея, заради двама ни, както тя сподели с мен дара, даден й от Авелин, пак заради двама ни.

— Тя те е научила да използваш камъните? — рече Джуравиел.

— Не мога обаче да се меря с нея в това — призна пазителят.

— Нито пък тя с теб в боя с меч — каза елфът.

Елбраян понечи да отвърне, тъй като не можеше да понесе такава обида към Пони, особено когато не бе справедлива. Ала Джуравиел продължи:

— И все пак човек, който може да се движи с такава грация, който може да допълва някой, тренирай от елфите така красиво, е много рядка гледка. Джилсепони танцува, сякаш е прекарала години в Каер’алфар.

Това накара Елбраян да се усмихне.

— Те бе обучена от майстор — каза той.

Елфът не възрази. След малко рече:

— Добре си се справил. Джилсепони е достойна за този танц не по-малко от кой да е друг човек.

Доволен от отговора, пазителят погледна към долчинката и на изток.

— Голяма група избяга нататък.

— Вероятно са се сблъскали с идващите монаси.

— Освен ако монасите не са се скрили и не са оставили гоблините да избягат — каза Елбраян.

Джуравиел разбра забележката му.

— Иди при спътницата си и виж търговците — каза той. — Ще разузная на изток да видя какво е останало от нашите гоблински приятели.

Пазителят насочи Симфония към фургоните. Един изплашен човечец надигна оръжие, като че да го прогони, но стоящият до него кресна в ухото му: