Р. Салваторе - Духът на демона

Отправиха се на юг, нагоре по могилата и далеч от монасите, които се върнаха на пътя, за да поемат на запад. Точно над могилата Елбраян и Пони се срещнаха отново с Джуравиел и бързо се отправиха на изток, опитвайки се да се отдалечат максимално бързо.

Де Унеро се разкрещя на отец Йойона още щом той се върна сред монасите и тирадата му продължи дълго след като групата напусна долината.

Йойона я изключи от съзнанието си почти веднага, а мислите му все още бяха заети с жената, помогнала с ранените. Усети топлота в душата си, защото знаеше, че думите на Авелин все пак са били чути.

Историята на жената го бе трогнала дълбоко, бе затвърдила топлите му чувства към Авелин и му бе напомнила всичко добро, което беше — или можеше да бъде, неговата Църква.

Усмивката, породена от спомена за тази история, само вбеси Де Унеро още повече, ала Йойона не се вълнуваше от това. Най-малкото гневната тирада на безумеца разкриваше отвратителния му характер на младите и впечатлителни монаси. Те може би бяха впечатлени от бойните му умения — дори Йойона бе удивен от тях, — ала тези грозни обиди към един нереагиращ старец вероятно щяха да отвратят немалко от тях.

Осъзнавайки най-сетне, че няма как да разклати спокойствието на Йойона, избухливият отец отстъпи и процесията продължи. Йойона изостана в края й, опитвайки се да си представи как брат Авелин се е грижил за бедните и болните. Отново помисли за жената и бе щастлив, но докато размишляваше върху историята и ролята, която тя и спътникът й бяха изиграли в битката, неговото размишление започна да прераства в учудване. Нямаше много смисъл в това мъж и жена, които са такива могъщи войни, да вървят на изток от Палмарис, а да не пазят един от малкото безценни кервани, които се опитваха да стигнат целта си. Повечето герои освен това изграждаха репутацията си на север, където се водеха много битки. Според отец Йойона тази ситуация се нуждаеше от известно разследване.

— Камъкът — кресна му Де Унеро от началото на процесията, но почти не поглеждаше към него, затова Йойона се наведе и тихо взе камък със същия размер, поставяйки го в торбичката. Сетне се завтече към бъдещия абат, стараейки се да изглежда смирен, и му подаде камъка. Отдъхна си, когато свирепият отец, който мразеше всяка магия, освен собствената си тигрова лапа, прибра торбичката, без дори да я погледне.

Вървяха, докато слънцето не залезе, оставяйки няколко мили зад себе си, преди да установят бивак. Една палатка бе отделена за Де Унеро, който се прибра в нея след вечеря с пергамент и мастило в ръка, за да се подготви за церемонията по своето назначаване за абат.

Отец Йойона не каза почти нищо на спътниците си, само се настани настрана и се зави с няколко дебели одеяла. Изчака докато целият лагер притихне и когато няколко от братята му захъркаха, извади хематита.

Озърна се отново наоколо, увери се, че никой не го наблюдава, и потъна в камъка, свързвайки духа си с магията и сетне я използва, за да напусне тялото си.

Освободен от оковите на старото и прекалено натежало тяло, отецът се отдалечи бързо, изминавайки мили за броени минути. Подмина кервана на търговците, който все още бе в долината.

Жената и нейният приятел не бяха там, затова духът на Йойона не спря, а се издигна високо над хълмовете. Забеляза два огъня, горящи в нощта, един на север и един на изток, и за късмет избра да изследва първо източния.

Тих и невидим, духът му се спусна. Скоро видя двата коня, големия черен жребец и мускулестия златистокафяв кон, а зад тях, сгушени край огъня, седяха двамата войни и още някой, който не се виждаше добре.

Йойона се приближи още, внимателно, и обиколи лагера, за да огледа по-добре третия член на групичката.

Ако бе в телесната си форма, Йойона нямаше да може да сдържи ахването си, когато видя стройната фигурка, с острите черти и ефирните криле. Елф! Туел’алфар! Йойона бе виждал статуи и рисунки на малките създания в Сейнт Мер-Абел, ала дори писанията в абатството не казваха със сигурност дали те наистина съществуват, или са просто легенда. След срещите си с паури и гоблини и разказите за фоморийски великани, Йойона не смяташе за невероятно и че Туел’алфар съществуват, ала въпреки това се смая. Прекара доста време над бивака, слушаше разговора и не откъсваше поглед от елфа.

Говореха за Сейнт Мер-Абел, за затворниците, които Маркварт бе отвел, и специално за кентавъра.

— Онзи човек си служеше умело с хематита — каза жената.