Р. Салваторе - Духът на демона

— Аз съм свидетел — възрази Роджър. — Видях как монахът убива Конър.

— Но може и да лъжеш.

— Не ми ли вярвате?

— Разбира се, че ти вярвам! — отговори баронът и удари с юмрук във въздуха. — Иначе защо, момчето ми, бих рискувал толкова много? Защо бих ти дал Сивия камък и Защитник? Ако не ти вярвах, щеше да си окован и измъчван, докато не се убедя, че говориш истината.

Баронът се спря и погледна Роджър по-внимателно.

— Къде е мечът? — попита той.

Роджър се размърда притеснено. Дали не бе предал доверието на стареца?

— И мечът и конят са в сигурни ръце — отвърна той.

— Чии ръце? — попита барона.

— На Джили — бързо отвърна Роджър. — Нейният път е дори по-мрачен от моя и изпълнен с битки. Дадох ги на нея, аз не съм нито ездач, нито голям майстор на меча.

— Но и двете може да се научат — изръмжа баронът.

— Нямаме време — отговори Роджър, — а Джили може да ги използва умело — млъкна, опитвайки се да предугади реакцията на благородника.

— Пак ще се доверя на преценката ти — каза накрая Рочефорт. — Да не говорим повече за това. Да се върнем на главната тема. Вярвам ти, разбира се. Ала Данюб Брок Урсал би бил по-предпазлив, не се съмнявай. Не разбираш ли какво означават обвиненията ти? Ако крал Данюб ги приеме за чиста монета и ги обяви публично, това ще значи, че започва война между Църквата и държавата, която нито една от двете страни не желае.

— Ала която върховният абат на Сейнт Мер-Абел започна — напомни му Роджър.

През лицето на барон Рочефорт Билдебург премина сянка и той като че остаря още повече.

— Това значи, че трябва да заминем на изток — каза той.

Отговорът на Роджър бе прекъснат от почукване на вратата.

— Бароне мой — каза един слуга. — Дойде вест, че новият абат на Сейнт Прешъс е пристигнал. Името му е отец Де Унеро.

— Познаваш ли го? — попита баронът Роджър, който само поклати глава.

— Вече иска аудиенция — продължи слугата. — В Сейнт Прешъс, този следобед на чай.

Билдебург кимна и разреши на слугата да напусне стаята.

— Явно трябва да побързам — отбеляза баронът и погледна през прозореца. Слънцето вече клонеше на запад.

— Ще ви придружа — каза Роджър и скочи от креслото.

— Не — каза Билдебург. — Макар че ми се иска да знам какво мислиш за този човек. Ала предвид дълбочината на тази отвратителна конспирация, по-добре да ида сам. Нека името и лицето на Роджър Билингсбъри останат неизвестни за абат Де Унеро.

Роджър понечи да възрази, ала разбра, че баронът е прав. Той бе още много млад и неопитен в политиката и баронът се опасяваше — и с право, — че новият абат може да научи прекалено много на тази среща.

Затова Роджър остана този следобед в имението Чесуинд.

Средата на калември не бе толкова далеч. Не и когато абат Маркварт се замислеше за приготовленията за Събора, предвид важните решения, които предстоеше да обяви на него. Старият и съсухрен човек обикаляше кабинета си в Сейнт Мер-Абел, като спираше час по час до прозореца, за да погледне зеленината навън. Събитията от последните няколко седмици, особено откритието в Барбакан и неприятностите в Палмарис, бяха принудили Маркварт да промени мнението си относно много въпроси или най-малкото да ускори ходовете си спрямо постигането на дългосрочните си цели. След смъртта на Добриниън, съотношението в колегията на абатите се променяше значително. Макар че бе нов абат, само заради властта си над Сейнт Прешъс Де Унеро щеше да има право на мнение в Събора, може би най-важното след това на Маркварт и Джеховит от Сейнт Хонс. Това щеше да даде на Маркварт възможността да нанесе решителен удар.

Старецът се усмихна лукаво, представяйки си тази среща. На Събора той щеше решително да анатемоса Авелин Десбрис, обявявайки го за еретик. Това бе важно, тъй като в противен случай действията му щяха да останат свободни за тълкувания. Докато анатемата не бъдеше произнесена, всички монаси, дори първокурсниците, щяха да могат да тълкуват свободно напускането на Авелин, а това бе нежелателно. Щяха ли да му съчувстват? Нямаше ли думата „бягство“ да се промъкне в тези разговори, заменяйки истината за убийството и кражбата?

Да, колкото по-скоро произнесеше анатемата, толкова по-добре.

Веднъж изречена, тя щеше да предотврати всяко представяне на Авелин Десбрис в положителна светлина в кой да е манастир или църква.

Веднъж обявен за еретик, Авелин щеше да си остане в историята на Църквата като такъв.

Маркварт въздъхна, докато обмисляше пътя до тази далечна цел.