Р. Салваторе - Духът на демона

Ала тогава в ума му се появи образ на малката библиотека, в която Йойона търсеше сведения за брат Алабарне. Стаята се проясни в ума му и не можеше да разбере защо — докато една част от библиотеката, далечен, неизползван шкаф, не приближи погледа му.

Маркварт се довери на инстинктите си и последва вътрешния си глас, като първо мина през писалището си, за да вземе няколко скъпоценни камъка, сетне надолу по мрачните и влажни стълби към древната библиотека. Нямаше никакви стражи наоколо, тъй като Йойона бе далеч, и Маркварт, държащ светещия си диамант в ръка, влезе предпазливо.

Той мина покрай всички рафтове, за да стигне до черния ъгъл, до книгите, които Църквата бе забранила преди векове. Знаеше, че дори той, върховният абат, не трябва да ги използва, ала вътрешният му глас му обеща отговор на проблема, който го измъчваше.

Той цяла минута разглежда рафта, взирайки се във всеки том, в заглавията на всеки пергамент, сетне затвори очи и си припомни тези образи. Очите му останаха затворени, но той надигна ръка, вярвайки, че е насочван свише към книгата, която му трябва. Като я хвана нежно, но здраво, Маркварт я скри под ръката си и отмина нататък. Върна се в кабинета си, без да погледне какво е взел.

Книгата за призоваване на демони.

Роджър очакваше баронът да се върне късно вечерта и бе искрено изненадан, когато той пристигна още преди залез-слънце. Младежът се надяваше всичко да е минало добре, ала надеждите му бяха съкрушени още когато видя барона да ругае, почервенял от яд.

— През всичките тези години не съм виждал толкова неприятен човек, камо ли такъв, който претендира за святост! — извика Рочефорт Билдебург, преминавайки като буря през фоайето и влизайки в залата за аудиенции.

Роджър го последва бързо, макар че трябваше да си избере друг стол, тъй като баронът седна на креслото. Ала в следващия миг той отново бе на крака и започна да крачи нервно напред-назад, така че Роджър се промъкна зад него и седна на любимото си място.

— Предупреди ме! — продължи да беснее барон Билдебург. — Мен!

Барона на Палмарис, приятеля на самия Данюб Брок Урсал!

— Какво каза?

— О, започна добре — обясни Билдебург, плесвайки с ръце. — Много мило, този гад каза, че се надява смяната на властта в Сейнт Прешъс да се приеме спокойно. Каза дори, че може да работим заедно… — Билдебург спря и Роджър си пое въздух, тъй като усети, че ще чуе нещо важно — Въпреки очевидните грехове и престъпления на моя племенник! — избухна баронът и тропна ядно с крак. Това го изтощи и Роджър веднага скочи да му помогне да седна на креслото.

— Пес! — продължи Билдебург. — Сигурен съм, че не знае за смъртта на Конър, ала скоро ще научи. Предложи ми да опрости греховете на Конър, ако му дам думата си, че той ще се държи по-добре в бъдеще. Да го опрости!

Роджър се опита да успокои барона, страхуваше се той да не умре от гняв. Лицето му бе почервеняло, а очите му се бяха разширили.

— Най-добре е да идем при краля — спокойно каза Роджър. — Имаме съюзници, които този нов абат не може да победи. Можем да изчистим името на Конър и да кажем кой наистина е виновен.

Това успокои барона значително.

— Тръгваме — каза той. — На юг, с всичката скорост, на която сме способни. Кажи на слугите ми да подготвят каретата.

Де Унеро изобщо не бе подценил барон Билдебург. Неговото силово поведение по време на срещата им бе нарочно, а целта му — да събере информация за барона и да разбере какви са политическите му пристрастия.

За острите очи на Де Унеро разговорът бе невероятно успешен и по двете направления. Яростта на Билдебург бе показала, че и той може да се окаже открит враг на Църквата, дори по-досаден от племенника си или от абат Добриниън.

Ала де Унеро бе достатъчно умен, за да знае кой е истинският виновник за тези проблеми.

Защото, независимо от думите си на срещата, той знаеше за смъртта на Конър Билдебург и знаеше, че трупът му е бил донесен в Палмарис от някакъв младеж. Заедно с тялото на Абеликански монах. Абатът за пореден път се ядоса заради решението на Маркварт да не изпрати него на тази най-важна мисия — намирането на светите камъни. Ако той бе тръгнал подир Авелин, този проблем отдавна щеше да бъде решен, камъните щяха да са в техни ръце, а Авелин и всичките му приятели щяха да са мъртви. И Билдебург нямаше да е никакъв проблем, нито за него, нито за Църквата. А сега бе проблем, и то не малък.

Според монасите от Сейнт Прешъс, които де Унеро вече бе разпитал, и тези от Сейнт Мер-Абел, които бяха наблюдавали сблъсъка в двора на Сейнт Прешъс, барон Билдебург обичаше Конър като свой син. Обвинението в убийство несъмнено щеше да бъде отправено към Църквата и Билдебург, чието влияние се разпростираше надалеч от Палмарис, нямаше да си замълчи по този въпрос.