Р. Салваторе - Духът на демона

Роджър бе излязъл от малкия лагер зад каретата, за да се облекчи, ала бе останал докато минутите отминаваха, сам с мислите си и звездното небе. Мъчеше се да не мисли за предстоящата си среща с крал Данюб.

Бе репетирал речта си вече много пъти. Опита се да не се тревожи за приятелите си, макар че подозираше, че те вече приближават Сейнт Мер-Абел и може би дори се бяха срещнали в битка с представителите на Църквата, за пленените затворници. Засега Роджър само искаше да си почине, да почувства спокойствието на лятната нощ.

Колко нощи бе прекарвал сам в гората до Каер Тинела. Винаги когато времето бе хубаво. Госпожа Келсо идваше да го вземе за вечеря и после за закуска и макар тя да смяташе, че момчето е на топло в хангара й, той най-често бе навън в гората.

Колкото и да опитваше, Роджър не можеше да се успокои, да намери вътрешен покой. Твърде много тревоги пропълзяваха в съзнанието му.

Бе видял и изживял прекалено много.

Облегна се тежко на дървото, загледан в звездите. Тъгуваше по изгубената си невинност. Елбраян, Пони и Джуравиел се радваха, че е пораснал, бяха кимали одобрително на все по-отговорните му решения.

Но приемането на тези отговорности бе взело своята дан, разбра сега Роджър, тъй като звездите не му се струваха така ярки, а сърцето му бе натежало.

Отново въздъхна и си каза, че нещата ще се подобрят, че крал Данюб ще оправи всичко, че чудовищата ще бъдат прогонени и той ще се върне у дома, към предишния живот в Каер Тинела.

Ала не го вярваше. Той сви рамене и се отправи обратно към фургона, към важните, сериозни разговори, към отговорностите.

Ала преди да стигне лагера, спря и косъмчетата на врата му настръхнаха.

Гората бе станала странно, зловещо тиха.

Тогава долетя нисък, отекващ рев, какъвто Роджър никога не бе чувал. Младежът замръзна заслушан, опитвайки се да разбере откъде идва ревът, макар че той сякаш идваше отвсякъде.

Роджър не мърдаше, не дишаше.

Чу как някой изтегля меча си, а ревът проехтя отново, този път по-силно, а след това се чуха писъци, внезапни и ужасяващи. Сега вече Роджър хукна, на сляпо, препъвайки се в корени, а клоните го шибаха по лицето. Видя огъня в лагера, около него подскачаха силуети. Писъците продължаваха, първо писъци на страх, а после и на агония.

Щом навлезе в лагера, Роджър видя тримата стражи да лежат край огъня, разкъсани. Почти не ги забеляза обаче, тъй като баронът тъкмо се опитваше да се скрие в каретата.

Ала дори и да бе успял, Роджър знаеше, че вратата ще е жалка преграда пред огромната оранжева котка на черни ивици, която бе забила нокти в ботуша на Рочефорт.

Баронът се завъртя и ритна, а тигърът го пусна да може да влезе вътре. Но веднага след това животното сви задните си лапи и преди Билдебург да успее да затвори вратата, скочи отгоре му с разперени нокти.

Каретата се разтресе и баронът изпищя, а Роджър само гледаше безпомощно. Имаше оръжие, малък меч, почти кинжал, ала знаеше, че не би могъл да стигне навреме до Билдебург, за да му помогне, а и в никой случай нямаше да може да победи, дори да рани гигантската котка.

Затова се обърна и побягна. Сълзите се стичаха по лицето му, докато дишането му се накъса от хлипове. Бе се случило отново! Точно както при Конър! И той отново не бе нищо друго, освен безпомощен свидетел на смъртта на свой приятел. Бягаше на сляпо, препъваше се, а клоните и листата го шибаха в лицето. Минутите се разтеглиха в цял час. Накрая той падна от изтощение, но дори тогава продължи да пълзи напред, прекалено изплашен, за да се обърне да види дали някой го преследва.

Озарена от изгряващото слънце и обвита в утринната мъгла, великата крепост Сейнт Мер-Абел се извисяваше в далечината, кацнала на върха над залива на Вси светии. Щом видяха огромното древно укрепление, Елбраян, Пони и Джуравиел наистина почувстваха могъществото на своите врагове и трудността на задачата им. Бяха казали на Йойона какво смятат да правят малко след като той бе пристигнал в лагера им.

И тогава той бе казал на Пони за смъртта на брат й.

Новините я потресоха. С Грейди не бяха близки, ала бе живяла години наред с него. Тя не спа през нощта и все пак бе готова да тръгне призори. Пътят ги бе отвел тук, до тази наглед неразрушима крепост, която сега се бе превърнала в затвор за нейните родители и приятеля й кентавър.

Огромните порти бяха залостени, а стените бяха високи и дебели.

— Колко души живеят тук? — попита Пони, останала без дъх.