Р. Салваторе - Духът на демона

— Както отец Де Унеро стана най-младият абат в съвременната Църква, така и ти ще станеш най-младият непорочен — прекъсна го Маркварт. — Живеем в опасни времена и понякога правилата трябва да се пренебрегват в името на добруването на нашия Орден.

— Ами другите от моя клас? — попита Франсис. — Ами брат Висченти?

Маркварт се изсмя.

— Мнозина ще достигнат този ранг напролет, както е по програма.

А що се отнася до брат Висченти… — Той се усмихна дори още по-широко. — Нека кажем, че с каквито се събереш, такъв ставаш. Тази поговорка може да определи бъдещето му.

— Но за теб — продължи върховният абат, — за теб не може да чакаме повече. Трябва да те направя непорочен, за да мога да те предложа за отец. Доктрината на Църквата в случая няма как да бъде променена.

Франсис се олюля, имаше чувството, че ще припадне. Разбира се, той бе казал нещо подобно на Браумин Херде в коридора, ала нямаше представа, че наставникът му ще действа така бързо. А сега, когато чу, че върховният абат Маркварт наистина смята да го предложи за едното от овакантените места на отци, беше дълбоко развълнуван.

Брат Франсис се почувства така, сякаш построяваше наново пиедестала на правда, който бе разрушил с убийството на Грейди Чиличънк, като че простичкият факт на неговото израстване в Ордена изкупваше вината му или дори потвърждаваше, че няма нужда от изкупление, че станалото е просто нещастен случай.

— Трябва обаче да стоиш настрана от мен, докато обявим назначението ти — обясни Маркварт. — За пред останалите. Освен това имам важна задача за теб — трябва да пречупиш Брадуордън. Кентавърът трябва да говори в наша полза, срещу Авелин и крадлата, задигнала камъните.

Брат Франсис поклати глава и се осмели да възрази:

— Той ги има за семейство.

— Всеки човек или звяр има точка на пречупване — настоя Маркварт. — С магическата превръзка за ръка, можеш да му причиниш такива ужаси, че Брадуордън да моли за смъртта и тогава ще предаде приятелите си като врагове на Църквата, само за да изпълниш молбата му. Бъди изобретателен, непорочни братко!

Титлата наистина звучеше привлекателно, ала лицето на Франсис изразяваше горчилката от мисълта за отвратителната работа.

— Не ме проваляй — остро каза Маркварт. — Този противен звяр може да бъде решителният свидетел в обявяването на Авелин за еретик и не се съмнявай, че това е от жизнено значение за оцеляването на Абеликанската църква.

Франсис прехапа долната си устна, очевидно разкъсван от противоположни чувства.

— Ако кентавърът не свидетелства срещу Авелин, отец Йойона и неговите идиоти ще свидетелстват срещу нас и в най-добрия случай, ще можем да се надяваме обявяването на Авелин Десбрис за еретик да бъде само разгледано — обясни Маркварт. — А такова „разглеждане“ отнема години.

— Ала ако той е бил наистина еретик, а той е бил — бързо добави Франсис, като видя, че очите на абата блясват яростно, — времето е наш съюзник. Действията му ще го прокълнат в очите на Бога и Църквата.

— Глупак! — сопна му се Маркварт и се извърна настрана, сякаш не можеше да го гледа. Жест, който жестоко жегна младия монах. — Всеки изминал ден е мой враг, ако светите камъни не бъдат върнати. И ако Авелин не бъде обявен за еретик, населението и армията на краля няма да ни помогнат да намерим жената и да я осъдим.

Франсис разбра добре логиката на абата — всеки, обявен за еретик, ставаше престъпник не само в очите на Църквата, но и на кралството.

— Ще имам тези камъни! — продължи Маркварт. — Аз не съм млад като теб. Нима искаш да ида в гроба, а този въпрос да остане нерешен?

Би ли искал моето управление на Сейнт Мер-Абел да остане белязано така грозно?

— Разбира се, че не, отче — отговори Франсис.

— Тогава върви при кентавъра — каза Маркварт с толкова леден глас, че Франсис усети как го побиват тръпки. — Искам го на наша страна.

Брат Франсис излезе от стаята, олюлявайки се, все едно Маркварт му бе ударил шамар. Прокара пръсти през косата си и се спусна към дълбоките подземия, решен да не провали своя абат.

Маркварт заключи вратата след него, като се упрекна, че е проявил невниманието да остави кабинета си отворен, рискувайки да издаде тайната на изрисувания под в съседната стая. После отиде тъкмо там, възхищавайки се на труда си. Пентаграмата бе съвършена, точно както бе нарисувана в книгата, с разноцветни свещи в края на лъчите.

Върховният абат не бе спал повече от ден, твърде погълнат от работата си и тайните, които странният том му разкриваше. Може би Чиличънкови все пак щяха да се явят пред Събора на абатите. Маркварт можеше да призове духове, които да обладаят телата им, а с хематита щеше да предотврати естественото разложение.