Р. Салваторе - Духът на демона

И сега, даде си сметка той, камъните му бяха показали нов, по-велик път. Той минаваше отвъд границите на своите предшественици, влизайки в места неизследвани, неизползвани. И така, след момент на съмнение Маркварт продължи да се спуска в тъмния и студен тунел. Той разбираше опасностите тук, ала бе сигурен, че ще може да се справи с всички злини, които намери, и да ги използва за добро.

Целта оправдава средствата.

Тунелът се разшири до черна равнина от сива мъгла и между нейните въртящи се могили и смрадливи миазми Маркварт видя изгърбени фигури, черни сенки в мрака, изкривени и отвратителни.

Няколко от тях усетиха присъствието му и го приближиха гладно, протягайки ноктести лапи.

Маркварт надигна ръка и им нареди да се махнат и те наистина отстъпиха, образувайки полукръг и се взираха алчно в него с блестящите си червени очи.

— Искате ли да видите пак света на живите? — попита духът му двете най-близки твари.

Те скочиха напред, сграбчиха призрачните му китки със студени ръце.

Чувство на триумф изпълни духа на върховния абат. Толкова лесно!

Той се обърна и се отправи нагоре към тунела, заедно с демоничните души. Отвори очи отново, физически, мигайки при внезапната светлина на свещите, а пламъците им танцуваха диво. Те все още горяха в черно, ала не за дълго, тъй като внезапно огньовете поаленяха и нараснаха, а от близките свещи се издигнаха огромни пламъци, изпълвайки стаята с червена светлина, която жилеше очите на Маркварт. Ала той не можа и не поиска да ги извърне, хипнотизирай от гледката на черните фигури, които се образуваха в пламъците, получовешки форми, ала изгърбени и противни.

Те пристъпиха напред, един до друг, а гладните им блестящи червени очи се впериха в седящия върховен абат. Зад тях свещите отново проблеснаха злокобно и се върнаха в нормалния си свят, а стаята сякаш притихна.

Маркварт почувства, че тези демонични създания биха се хвърлили върху него, за да го разкъсат на парчета, ала не се уплаши.

— Елате — заповяда им той. — Ще ви покажа вашите гостоприемници. — Сетне отново потъна в хематита и духът излезе от тялото му…

Пазителят внимателно оставяше знаци по стените на всеки завой, а такива имаше много в древния лабиринт от стари и неизползвани коридори. Четиримата вървяха повече от час, веднъж насичайки една врата и разрушавайки тухлена бариера, преди най-сетне да се озоват на място, което изглеждаше познато на Йойона.

— Близо сме до центъра на манастира — обясни монахът. — На юг е каменоломната, там са и древните крипти и старата библиотека; на север са коридорите, където някога са били стаите на братята, ала днес Маркварт ги използва за тъмници.

Без да каже нищо повече, отецът ги поведе, като се движеше внимателно и тихо. Скоро Елбраян угаси факлата, тъй като трептящият й пламък можеше да бъде видян от някой пред тях.

— Някои от килиите са тук — обясни Йойона.

— Охранявани ли са? — попита пазителят.

— Възможно е — отвърна монахът. — Може дори самият върховен абат да е наблизо, или пък някой от лакеите му, за да разпитват затворниците.

Елбраян даде знак на Джуравиел да провери. Елфът отлетя напред и след малко се върна с вестта, че двама младежи наистина охраняват осветената част от тунела.

— Не очакват неприятности тук долу — каза отец Йойона уверено.

— Стой тук — рече му Елбраян. — Не бива да те виждат. С Пони ще разчистим пътя.

Йойона нервно докосна рамото на пазителя.

— Няма да ги убием — обеща му Елбраян.

— Те са обучени бойци — предупреди го Йойона, ала пазителят не му обърна внимание, а отиде напред, придружен от Пони и Джуравиел.

Когато приближи осветената част, Елбраян мина напред, сетне се приведе на едно коляно, надзъртайки иззад завоя.

Пред него бяха двамата монаси, единият се протягаше и се прозяваше, а другият се бе облегнал полузаспал на стената.

Внезапно пазителят се озова между тях, удари с лакът този до стената, а после и другия, който отвори очи и понечи да извика. Пазителят се обърна към първия, който съвсем се бе свлякъл по стената, сграбчи го, завъртя го и заби лицето му в земята, докато Пони и Джуравиел нападнаха другия, който бе твърде замаян от тежкия удар, за да се съпротивлява. Завързаха ги със здраво елфическо въже и скриха очите им с парчета от собствените им раса, сетне пазителят ги завлече в един тъмен тунел.

Докато се върне, Йойона се бе присъединил към групата и Пони стоеше пред една дървена врата. Веднага щом Йойона й каза, че това е килията на Петибуа, Пони пристъпи към нея, сякаш за да разбие вратата.