Р. Салваторе - Духът на демона

Но миризмата й каза истината, същата миризма, която бе усетила в падналия Дъндалис преди толкова години. Елбраян веднага застана до нея, мъчеше се да я успокои, докато тя накрая вдигна резето и бутна вратата.

Светлината на факлата освети мръсната килия и там, сред мръсотиите, лежеше Петибуа. Плътта на пълничките й ръце висеше отпусната, а лицето й бе бледо и подуто. Пони падна на колене до нея и посегна да я прегърне, ала тялото бе вкочанено. Пони се наведе над трупа и раменете й се разтърсиха от хлипове. Тя изпитваше само любов към осиновителката си, жената, която я бе отгледала, която я бе научила на толкова много неща за живота, за любовта, за щедростта. Беше се грижила за нея безкористно, беше я приела като своя кръв и й бе дала толкова любов и подкрепа, колкото и на собствения си син, а това не бе никак малко.

И сега тя бе мъртва и именно заради любовта и щедростта си. Петибуа бе мъртва, защото бе дарила милостта и любовта си на едно сираче, на жената, която бе станала враг на Църквата. Елбраян прегърна Пони силно и се опита да я защити от собствените й емоции, които бяха така много — вина, тъга, скръб и огромна празнота.

— Трябва да говоря с нея — повтаряше Пони през сълзи. — Трябва…

Елбраян се опита да я успокои, да я задържи и взе ръката й, когато тя посегна към камъка на душата.

— Отишла си е прекалено отдавна — рече пазителят.

— Трябва да намеря духа и да се сбогувам — каза Пони.

— Не тук, не сега — меко рече Елбраян.

Пони понечи да възрази, ала накрая с трепереща ръка прибра камъка в торбичката си, но продължи да го стиска.

— Трябва да говоря с нея — повтори тя по-твърдо и се обърна отново към мъртвата, приведе се и й прошепна думи за сбогом. Йойона и Джуравиел гледаха от вратата. Монахът бе ужасен, макар и не изненадан от това, че жената не е оцеляла след яростта на Маркварт. Ужасно се срамуваше, че някой от неговия орден, при това самият върховен абат, е постъпил така с една невинна жена.

— Къде е другият човек? — попита Джуравиел.

Йойона кимна към следващата клетка и двамата отидоха бързо там — само за да открият как Гревис виси на веригата.

— Избягал е по единствения възможен начин — каза Йойона покрусен.

Джуравиел отиде до трупа, внимателно го освободи от веригата, и тялото на Гревис потръпна странно, увисвайки на единствената придържаща го окова. Ала по-добре така, отколкото Пони да го видеше в истинската му смъртна поза.

— Трябва да остане сама — каза им Елбраян, приближавайки Йойона на вратата.

— Жесток удар — съгласи се Джуравиел.

— Къде е Брадуордън? — попита пазителят с остър тон и измъчваният от чувство за вина монах направи крачка назад. Елбраян видя, че на лицето на Йойона е изписан ужас, и постави успокоително ръка на широкото му рамо.

— Това са тежки времена за всички ни — каза той.

— Кентавърът е надолу по коридора — каза Йойона.

— Ако е още жив — намеси се Джуравиел.

— Отиваме при него — каза пазителят на елфа, даваше знак на Йойона да ги води — ти стой при Пони. Пази я от врагове и от нея самата.

Джуравиел кимна и излезе от клетката, докато Елбраян и Йойона се спуснаха по коридора. Джуравиел се върна при Пони и й каза за съдбата на Гревис, после я прегърна, когато риданията я разтърсиха отново.

Йойона последва пазителя още надолу по коридора, като го насочваше шепнешком. След един завой влязоха в осветен от факли коридор и видяха две врати — една отляво и друга в дъното.

— Мислиш, че това е краят, ала всъщност е само началото — чуха те крясъка на мъж, последван от плющенето на камшик и нисък, животински рев.

— Брат Франсис — каза Йойона, — един от лакеите на върховния абат.

Пазителят пристъпи напред, ала се спря, а Йойона потъна в сенките, когато вратата се отвори.

Монахът, човек на възрастта на Елбраян, излезе от килията с камшик в ръка и изключително мрачно изражение на лицето. Той замръзна и очите му се изцъклиха, когато видя Елбраян да стои спокойно пред него, с меч в ножницата.

— Къде е охраната? — попита монахът. — Кой си ти?

— Приятел на Авелин Десбрис — отвърна Елбраян мрачно и високо. — И на Брадуордън.

— Ах, богове, това беше добро шоу! — долетя вик от килията и сърцето на Елбраян подскочи, когато чу гласа на своя приятел кентавър. — Оха, сега загази, глупако!

— Млък! — нареди Франсис на кентавъра. Потърка ръце и отпусна камшика, а Елбраян пристъпи напред, макар че все още не бе извадил меча си.

Франсис надигна камшика си заплашително.