Р. Салваторе - Духът на демона

Йойона ококори очи при вида на камъните — рубина, графита, граната — взети от брат Юсеф, серпентина и всички останали. Той протегна ръка към тях, ала Пони дръпна торбичката.

— Авелин ги даде на мен, така че аз ще ги нося — рече тя.

— А ако аз мога да ги използвам по-добре в предстоящата битка?

— Не — отговори спокойно Пони, — обучавана съм лично от Авелин.

— Прекарал съм години… — понечи да възрази Йойона.

— Видях те как работиш в търговския керван — напомни му Пони, — раните не бяха дълбоки, ала ти костваха огромно усилие. Преценила съм силата ти, отче Йойона, и не го казвам като обида. Ала аз съм по-силната с камъните, не се съмнявай, тъй като ние с Авелин имахме връзка, сливане на душите, и в тази връзка аз постигнах разбирането.

— Магията на Пони е спасявала мен и други хора неведнъж — добави Елбраян. — Тя не се хвали, просто казва истината.

Йойона изгледа първо него, после Пони, а накрая и Джуравиел, който също кимаше.

— Не ги използвах в битката край кервана, тъй като знаех, че монасите са наблизо и се страхувах да не ме открият — обясни Пони.

Йойона вдигна ръка в знак, че няма нужда от повече обяснения — бе чул тази история и преди, когато бе наблюдавал духом тримата.

— Добре — съгласи се той, — ала не мисля, че трябва да ги носиш в Сейнт Мер-Абел, поне не всичките.

Пони отново погледна към Елбраян, който сви рамене и кимна. Той и Джуравиел й бяха казали същото по-рано.

— Не знаем дали ще се завърнем — каза Джуравиел. — Ала по-добре ли е — попита той Йойона — камъните да останат скрити тук, отколкото да се върнат при монасите в твоето абатство?

Йойона дори не се замисли.

— Да — твърдо рече той. — По-добре да бъдат хвърлени в морето, отколкото да попаднат в ръцете на върховния абат Маркварт. Така че ви моля да ги оставим тук, с тези прекрасни коне.

— Ще видим — прошепна Пони.

Разговорът се насочи към по-практични въпроси и пазителят попита каква охрана да очакват на входа към морето.

— Не вярвам да има такава — отвърна уверено Йойона. Той им описа огромната порта, подсилена с подвижна решетка, и още една огромна врата, макар че вътрешната вероятно бе отворена.

— Това звучи като да няма вход — отбеляза Джуравиел.

— Може да има малки входчета наблизо — отговори Йойона, — тъй като това е много древна част от манастира, когато доковете са били използвани редовно. Огромните врати са сравнително нови, на не повече от два века, ала преди е имало много начини да се влезе в пристанището.

— И се надяваш да намерим някой от тези входове нощем — усъмни се елфът.

— Възможно е да отворя огромните врати с камъните — каза Йойона и погледна към Пони. — Сейнт Мер-Абел има малко защити срещу магически нападения. Ако очакват кораб, решетката, единствената пречка срещу успешно използване на камъните, може да е отворена.

Пони не отговори.

— Е, нахранихме се, огънят гори — отбеляза пазителят. — Нека си починем малко, докато имаме тази възможност.

Йойона погледна към Шейла, светлата луна и се опита да си спомни всичко, което бе чувал за приливите и отливите. Той стана и махна на пазителя да го придружи до водата. Щом слязоха, видяха че равнището й е слязло почти до основата на скалите.

— Още два часа — каза Йойона. — И ще можем да влезем в Сейнт Мер-Абел, за да изпълним мисията си.

„Колко лесно звучи само“, помисли си Елбраян.

— Не бива да идваш тук — каза Маркварт на брат Франсис, когато той влезе в личните му покои. Беше ги посещавал често последните няколко седмици. — Не още.

Брат Франсис разпери ръце, искрено удивен от враждебното отношение.

— Трябва да се съсредоточим изцяло върху Събора на абатите — обясни Маркварт. — Ще бъдеш там, заедно с кентавъра, ако имаме късмет.

Лицето на брат Франсис изрази още по-голямо учудване.

— Аз? — попита той. — Ала аз не съм достоен, отче. Дори не съм непорочен и няма да придобия този ранг до следващата пролет, когато абатите вече ще са се прибрали в манастирите си.

Усмивката, която се появи на сбръчканото лице на върховния абат, стигна почти до ушите му.

— Какво има? — попита брат Франсис, като в гласа му се прокрадна почти страх.

— Ще бъдеш там — каза Маркварт отново. — Непорочният брат Франсис ще стои до мен.

— Но… — заекна Франсис притеснен, — не съм прекарал тук необходимите десет години. Подготовката ми за ранг на непорочен върви по план, уверявам ви, ала не мога да го постигна, преди да съм изкарал едно десетилетие…