Р. Салваторе - Духът на демона

Инатливият отец Йойона щеше да му се противопостави — ако оцелееше дотогава.

Маркварт отхвърли възможността за още едно убийство — ако всичките му познати противници започнеха да измират, вероятно погледите щяха да се насочат към него. Освен това той знаеше, че Йойона не е сам във вярванията си. Все още не можеше да го удари с всичка сила.

Той обаче трябваше да е подготвен за такъв сблъсък. Трябваше да може да докаже ереста на Авелин, тъй като разрушението в Барбакан можеше да се тълкува по различен начин. Наистина бе неоспоримо, че Сихертън бе убит в нощта на бягството на Авелин от Сейнт Мер-Абел, ала вероятно Йойона и за това щеше да измисли нещо. Но дори само грешното намерение бе достатъчно за обвинението в ерес.

Така Маркварт знаеше, че трябва да докаже своята версия за събитията в нощта, когато Авелин избяга с камъните. За да може да получи подкрепата за това обвинение — каквото Църквата никога не бе отправяла с лекота, — той трябваше да докаже, че Авелин е използвал камъните със зла умисъл, че падението му в тъмната страна на човешката природа е пълно. Ала Маркварт нямаше да може да накара Йойона да мълчи.

Онзи щеше до последно да се бори за името на Авелин Десбрис. Да, знаеше го добре — Йойона щеше да дойде на Събора на абатите и щеше да се изправи срещу него. Двамата отдавна чакаха този сблъсък.

Затова Маркварт реши, че трябва да унищожи самия отец, а не само позицията му. Той знаеше къде да намери съюзници в това си намерение за предварителен удар срещу Йойона. Абат Джеховит от Сейнт Хонс бе от най-важните кралски съветници и можеше да го използва, за да привлече на своя страна фанатичния Всесърцат отряд. Само трябваше да убеди Джеховит, да го помоли да вземе със себе си неколцина от тези безмилостни войни…

Доволен от решението, върховният абат отново се замисли за Авелин. Имаше само един жив свидетел на действията на Авелин, Брадуордън, ала от разпитите, както с камъка на душата, така и с мъчения, абатът бе научил, че звярът има силна воля, и сега се опасяваше, че няма да може да го пречупи.

Сещайки се за това, Маркварт приближи писалището си и остави бележка на брат Франсис да измъчва безспирно кентавъра до началото на Събора. Ако не можеха да го пречупят да каже каквото искат, щяха да го убият преди очакваните гости да пристигнат.

Маркварт се сети и за още един проблем, докато пишеше бележката.

Франсис бе брат за девета година, ала само непорочни и абати имаха право да присъстват на Вселенския събор. Маркварт искаше Франсис да е там — той си имаше недостатъци, ала бе верен като куче.

Върховният абат откъсна парче от пергамента и си отбеляза „НБФ“, за да не забрави, сетне го скри. Както бе нарушил протокола заради войната, назначавайки Де Унеро за абат на Сейнт Прешъс и изпращайки Йойона до Палмарис, за да слугува на Де Унеро, така щеше да направи брат Франсис непорочен.

Непорочният брат Франсис.

На Маркварт му хареса как звучи това и му хареса възможността да увеличи властта на онези, които му се подчиняваха безпрекословно.

Обяснението му за това назначение щеше да бъде просто и прието. След като бе изпратил двама отци да засилят Сейнт Прешъс, самият Сейнт Мер-Абел бе отслабен като висш клир. Макар манастирът да имаше много непорочни, малцина от тях бяха достойни да станат отци, а още по-малко имаха такова желание. Франсис обаче, предвид своята безценна помощ по време на пътуването към Барбакан, бе достоен и щеше значително да подсили манастира.

Да, усмихна се върховният абат. Той щеше да обяви Франсис за непорочен пред Събора и скоро след това щеше да го направи и отец, заменяйки…

… Йойона, реши той, а не Де Унеро. За заместник на Де Унеро щеше да се вгледа в другите непорочни, може би дори в Браумин Херде, който бе достоен, макар изборът му за наставници да бе меко казано неподходящ. Все пак Йойона бе надалеч и едва ли скоро щеше да се върне — ако не се брояха трите дни на Събора, — така че Маркварт прецени, че може да привлече Браумин на своя страна, изкушавайки го с така желания пост. Стъпката на върховния абат стана по-лека, докато той измисляше решения на проблемите си, решения, които ставаха все по-лесни. Тази нова степен на вътрешен усет, която бе открил, бе истинско чудо. Всякакви възли от интриги се разплитаха пред него, а отговорите винаги изглеждаха кристално ясни.

Освен това как да обяви Авелин за еретик, напомни си той и удари с юмрук по масата. Не, Брадуордън нямаше да се пречупи и щеше да остане предан до жалкия си край. Маркварт за пръв път съжали за смъртта на Чиличънкови, тъй като те щяха да са много по-лесни за контролиране.