Р. Салваторе - Духът на демона

— Би ли могла да го победиш в магическа битка? — попита силният мъж.

Йойона трябваше да преглътне гордостта си, когато жената кимна самоуверено, ала всякаква следа от гняв изчезна, когато я чу да обяснява:

— Авелин ме обучи добре, по-добре, отколкото си давах сметка досега — каза тя. — Онзи човек бе отец Йойона, когото Авелин наричаше свой учител и единственият монах от Сейнт Мер-Абел, когото обичаше. Винаги го хвалеше, ала в действителност този човек не е тъй силен с магията на камъните, не и в сравнение с Авелин или с мен самата.

Не го каза, за да се хвали, а просто като факт и Йойона не се обиди. Вместо това се замисли над чутото. Та тя бе обучена от Авелин! И под неговото ръководство тази жена, която като че нямаше и трийсет години, бе по-могъща от отец от Сейнт Мер-Абел. Това, и начинът, по който бе изказано, накара Йойона да изпита още по-голямо уважение към Авелин.

Искаше да остане и да продължи с подслушването, ала осъзна, че няма време и трябва да измине доста път преди зазоряване. Духът му се спусна обратно към чакащото го тяло и когато се събуди, Йойона с облекчение разбра, че пътуването му не е било забелязано. Лагерът бе притихнал.

Отецът погледна към камъка на душата, чудеше се какво да стори.

Щеше да му потрябва, ала ако го вземеше, Де Унеро щеше да го подгони, дори и с риск да зареже пътуването до Сейнт Прешъс. От друга страна, ако го оставеше, те щяха да го използват, за да го намерят.

Йойона намери трето решение. Извади пергамент и мастило от широкото си расо и написа кратка бележка. В нея обясняваше, че той ще се върне в кервана на търговците и ще ги изпрати до Палмарис. Ще вземе камъка на душата, защото търговците имат по-голяма нужда от него, отколкото монасите, ръководени от отец Де Унеро, вероятно най-добрият войн в историята на Сейнт Мер-Абел. След това продължи с уверение към Де Унеро, че ще се погрижи търговците и техните приятели, които биха срещнали по пътя, да дойдат на церемонията в Сейнт Прешъс, носейки скъпи дарове.

— Съвестта ми не ми позволява да оставя тези хора сами — завършваше бележката. — Дълг на Църквата е да помага на нуждаещите се и с това тя събира дарители.

Надяваше се последното да успокои вероятния яростен отговор на Де Унеро. Ала всъщност не се тревожеше особено за това, не и когато онези тримата, които може би бяха важни за всичко, което той ценеше, бяха тъй близо. Взе само камъка на душата и малък нож и се измъкна внимателно от лагера. Отдалечи с цялата бързина, на която бе способен, и пое обратно на изток.

Първата му цел бе долината, където търговците бяха устроили лагера си, за да се ориентира къде е и да види дали хората са добре. Когато приближи, намери и още една възможна полза. Импровизирайки, отец Йойона откъсна парче от расото си, една лесна задача, предвид това, че платът се бе протрил от многото дни път. Сетне счупи няколко ниски клона и потри пръстта с крака, за да изглежда, че на мястото се е разиграла схватка. После поряза пръста си, попи кръвта с откъснатия парцал и покапа още наоколо.

Бързо излекува раната с хематита, сетне стигна до могилата над долината. Лагерът изглеждаше спокоен, няколко огньове още грееха и около тях се щураха хора. Монахът спря и се замисли. После продължи.

Стигна до другия бивак призори. Той не искаше да стряска хората, нито да ги плаши, ала установи, че най-добрият му шанс е да се приближи така, че жената да го разпознае. Той скоро бе около малкия бивак. Реши, че е бил достатъчно тих и с радост видя двете постелки и спящите. Зачуди се как да ги събуди, без да ги стресне и провокира към действие?

Реши да изчака до сутринта, да ги остави да се събудят сами, ала още когато се канеше да задреме за около час, усети, че го наблюдават.

Обърна и види една едра фигура да връхлита отгоре му. Макар че като всички монаси в Сейнт Мер-Абел Йойона бе тренирай войн, за едно мигване на окото той бе повален по гръб, върхът на много тънък меч докосна гърлото му, а отгоре му се бе надвесил силният мъж.

Йойона не направи никакъв опит да се съпротивлява и човекът, щом го разпозна, отстъпи леко.

— Няма други наоколо — чу се мелодичен глас, вероятно на елфа.

— Отец Йойона! — каза жената, щом се появи пред него. Тя се спусна и постави ръка върху силното рамо на пазителя и с едно кимване пазителят освободи монаха и му подаде ръка.

Йойона я хвана и бе изправен на крака с лекота, удивен от силата на мъжа не по-малко, отколкото от ловкостта му.

— Защо сте тук? — попита жената.