Р. Салваторе - Духът на демона

— Когато има гоблини, битката винаги е наша — отвърна тя без колебание, — но може би предпочитате да не се намесим и да ви оставим сами срещу осемдесет гоблина.

Това накара човека да загуби част от самочувствието си.

— Откъде знаете, че идват от юг? — попита той.

— Познаваме гоблините — бе отговорът на Пони. — Наясно сме с тактиките им или по-скоро с липсата на такива. Събрали са се на юг и нямат търпение да организират нападение от няколко страни. Не и когато смятат, че сте притиснати и победени.

— Няма да се предадем! — обяви единият от стрелците, издигайки лъка си във въздуха, жест, вяло повторен от останалите десетима. Пони видя, че керванът има по-малко от четиридесет годни за бой мъже и само двадесетима стрелци, повечето от които неопитни и едва ли щяха да отблъснат гоблините, преди да се стигне до близък бой. Елбраян можеше да се бие с гоблините при съотношение три и дори четири към едно и пак да е сигурен победител, ала за обикновен човек дори един гоблин понякога бе твърде много.

Явно и търговецът знаеше това, тъй като изглеждаше доста умърлушен.

— Какво предлагаш? — попита той.

— Имате ли въже?

Търговецът кимна на един човек наблизо, който се затича до фургона и извади кутия, в която имаше здрави и тънки въжета. Пони му даде знак да ги донесе.

— Ще се опитаме да поизравним силите — обясни тя. — Ще забавим тяхното нападение там, до онзи дънер, на разстояние, от което може да ги улучите. Целете се добре.

Тя взе въжето и го закачи на седлото, после обърна Сивия камък.

— Как се казваш, жено? — попита търговецът.

— После ще имаме време да си приказваме — отвърна тя и пришпори коня към дънера.

Горе на хълма Елбраян за последно проверяваше капаните, които бе поставил. Направи ласо и го метна високо в клоните на мъртвото дърво, връзвайки го умело от едната страна и сетне окачвайки го на рога на седлото на Симфония. Отведе коня до гъстата горичка от другата страна и започна да замаскирва въжето, за да не остави никакъв шанс на гоблините.

— Имаме си още компания — чу гласа на Джуравиел над себе си, когато приключи. Погледна нагоре и след дълго взиране различи стройната фигура на елфа.

— На изток — обясни Джуравиел, — група монаси, може би дузина, приближават предпазливо.

— Ще пристигнат ли навреме за битката?

Джуравиел погледна на юг.

— Гоблините вече идват — рече той, — може би ако се забързат, монасите биха пристигнали навреме, но аз не виждам признаци за това.

Няма как да са пропуснали дима, но не знам дали възнамеряват да се присъединят към битката.

Елбраян се усмихна горчиво, някак не беше изненадан от това.

— Иди и кажи на Пони да не използва камъните — рече той.

— Ако ситуацията го изисква, тя няма да се въздържи от магията си — каза Джуравиел.

— И не бива. Ала ако го стори, подозирам, че малко след като се справим с гоблините, ще трябва да се борим и с монасите — мрачно отвърна пазителят.

Елфът бързо се спусна по могилата, внимаваше да не бъде забелязан от хората при фургоните отдолу. Предаде вестта на Пони и се върна на позиция, наполовина с летене, наполовина с катерене — тъй като малките му ефирни криле бързо се уморяваха. Покатери се на дървото точно когато гоблините пристигнаха. С известно облекчение Джуравиел забеляза, че нападат без ред, като тълпа. Както се бяха надявали тримата приятели, те не се спряха, изкачвайки могилата, а се втурнаха от върха надолу, без дори да огледат защитите на евентуалната си плячка.

И почти не забелязаха проблемите на някои техни събратя, осъзна елфът, когато един гоблин се натъкна на една от примките на Пони.

Създанието изпищя, ала почти не бе чуто от бойните крясъци на спътниците си, преметна се през глава във въздуха, след което увисна на няколко фута от земята.

Няколко гоблина минаха покрай пленения си спътник, без да му обръщат внимание, а други се закикотиха на лошия му късмет.

От другата страна едно от гнусните същества запищя от болка и изненада, когато се преби в един от малките, коварни окопи, които Пони набързо бе изкопала и замаскирала. Кракът на създанието се изпъна болезнено, а сетне се преви прекомерно напред и костта се счупи точно под коляното. Гоблинът рухна по гръб, стискайки ранения си крак и виейки от болка, ала другарите му отново не му обърнаха никакво внимание.

След това падна трети, кракът му бе пробит от внимателно прикрит шип.

Окуражен от немарливостта на гоблините, Джуравиел надигна малкия си лък и започна да си избира мишени. Един нещастен гоблин се спря точно в основата на дървото, където се криеше елфът, и се облегна на ствола да си поеме въздух. Стрелата на Джуравиел го прониза точно през върха на черепа. Гоблинът се свлече на колене, подпрял се с една ръка на дървото.