Р. Салваторе - Духът на демона

Двамата поведоха конете около долчинката, извън погледа на търговците от фургоните, а след това нагоре по южния склон на могилата, към редицата дървета.

— Те са гладни и изплашени — отбеляза Елбраян.

— Търговците или гоблините?

— Вероятно всички — отвърна пазителят, — но имам предвид гоблините. Гладни са, изплашени и отчаяни, което ги прави два пъти по-опасни.

— Което ще рече, че дори да убием четвърт от тях, може и да не побегнат — разсъди Пони.

Пазителят сви рамене.

— Много са далеч от дома си, няма как да стигнат дотам. Подозирам, че слуховете са верни и паурите са ги изоставили тук, в земи, пълни с врагове.

Пони го изгледа.

— Смяташ ли да им предложиш милост? — попита тя.

Пазителят се засмя и рече твърдо:

— Не и на гоблините, не и след Дъндалис. Моля се никой от тях да не побегне. Нека осемдесет слязат от хълма. Всички ще умрат от нашите ръце.

Стигнаха върха на могилата и видяха гоблините, събрани от едната й страна, на около половин миля на юг.

Не бяха далеч, ала Елбраян и Пони решиха да не предприемат нищо, щом видяха, че Джуравиел отива към тях. Вместо това огледаха дърветата, чудейки се какви изненади да подготвят за приближаващата орда.

Пони отиде към храстите, като търсеше млади дървета, подходящи за примки, докато пазителят отиде до един голям и изсъхнал бряст, който едва се крепеше на върха на могилата.

— Ако пуснем това отгоре им, доста ще ги обърка — отбеляза пазителят, когато Пони приближи до него.

— И щяхме да го направим, ако имахме впряг коне — отговори саркастично тя, тъй като сухото дърво изглеждаше огромно.

Но Елбраян бе готов за това. Бръкна в пазвата си и извади пакетче с червен гел.

— Дар от елфите — рече той. — Стволът е така изгнил, че си мисля, че това ще е достатъчно.

Пони кимна. Тя бе видяла как Елбраян намазва в Аида метално резе със същия гел. То се бе отслабило дотолкова, че един мах на меча му го разряза.

— Аз сложих вече една примка и виждам как да сложа още няколко — каза тя, — пък няколко заострени кола в храстите също ще свършат работа.

Пазителят кимна разсеяно, прекалено погълнат от работата си, за да забележи че тя се връща към нейната.

Елбраян намери най-изгнилата част на ствола и разгледа широчината му. Беше сигурен, че с няколко замаха с Буря ще събори дървото, ала това нямаше да е достатъчно, тъй като никога не би имал време за това посред орда от гоблини. Ала ако успееше да го подготви сега…

Той извади меча си, чукна леко с него дънера и отстъпи, внимателно вслушвайки се в пукота от изгнилото дърво. Намери точното място и го чукна още два пъти. Сетне взе пакетчето, отвори го и намаза критичното място с червената смес, която елфите използваха, за да отслабват разни неща. Намаза дънера така, че дървото да падне по склона, събаряйки други две.

Когато завърши, Пони дойде при него, яхнала Сивия камък.

— Редно е да им кажем — каза тя и посочи към кервана.

— Те знаят, че тук горе има някой.

— Но едва ли знаят, че смятаме да им помогнем — възрази Пони, така че да се приготвят както трябва. Няма как сами да спрем гоблините, колкото и ефективни да са клопките и мечовете ни. — Тя посочи надолу по склона към дънер, полускрит от високата трева. — Тук е доста стръмно, така че първите гоблини ще тичат с пълна скорост и ще бъдат достижими за стрелите на търговците — рече тя. — Това може да е решаващо. Ако опъна въже тук, мога да забавя напредъка на гоблините и да дам възможност на търговците да ги обстрелват по-дълго.

— От триста фута — отвърна Елбраян, наблюдавайки разстоянието от издатинката до най-близкото прикритие.

— Търговците сигурно имат толкова дълго въже — рече Пони, изчака Елбраян да кимне, обърна Сивия камък и внимателно се спусна по могилата. На две трети от пътя, на по-малко от петдесет ярда от кервана, и вече на открито в тревата, тя забеляза много лъкове, насочени към нея, макар че повечето от тях се снижиха, когато стрелците забелязаха, че не е гоблин.

— Поздрави — каза тя и пое към фургоните.

Обърна се към едрия човек с хубави дрехи. По позата му личеше, че е от водачите на кервана.

— Не съм ви враг, а приятел.

Човекът кимна предпазливо, но не отговори.

— Гоблините не са далеч оттук и скоро ще се върнат — каза Пони, като се обърна и посочи към могилата. — Оттам. Аз и приятелят ми сме им приготвили няколко изненади, ала се опасявам, че няма да успеем да ги спрем напълно.

— Откога това стана ваша битка? — попита търговецът, изпълнен с подозрение.