Р. Салваторе - Духът на демона

Земите тук бяха по-цивилизовани, пресичани от широки пътища, някои дори покрити с чакъл — макар да нямаше нужда, тъй като тревистите поля бяха лесни за пътуване. Като минаха паралелно на пътя, тримата заобиколиха още един град същия ден и макар той да не бе опасан със стена, те видяха, че по покривите на сградите има стрелци, а на градския площад — катапулт. Фермерите, работещи стоически на полето, се спряха при преминаването им, а неколцина дори им помахаха и ги поканиха да хапнат. Ала тримата другари бързаха и когато слънцето слезе ниско в небето, те видяха още един град, по-малък от предишните, а земите наоколо бяха вече по-слабо населени, тъй като бяха по-отдалечени от голямата река.

Завиха на изток от селището и си направиха бивак. И като гледаха черните силуети на сградите в далечината, те решиха да пазят хората от града тази нощ.

— Колко далеч трябва да стигнем? — попита Джуравиел, когато седнаха около огъня и започнаха вечерята си.

Елбраян погледна Пони, която бе прекарала години по тези земи.

— Няколко дни — отвърна тя, — не повече.

Взе една пръчка от огъня и начерта карта в прахта, като отбеляза Масур Делавал и залива на Вси светии.

— Сейнт Мер-Абел е на не повече от стотина мили от реката, ако си спомням правилно — рече тя, сетне начерта селищата по на изток — село Макомбър и накрая Пирет Тюлм.

— Служих тук, в Пирет Тюлм, ала след като срещнах Авелин, се върнахме към реката — не до Сейнт Мер-Абел, а по път южно от манастира.

— Значи ни остават около два дни — измърмори Елбраян, — може би три. Трябва да подготвим плановете си.

— Няма много за планиране — рече Джуравиел. — Отиваме до вратите на абатството и искаме приятелите си. Ако не ни ги върнат, ще съборим проклетото нещо!

Този опит за шега ги накара да се усмихнат, ала нищо повече. Всеки от тях, включително Джуравиел, започна да осъзнава колко тежко бе в действителност пътуването им. Сейнт Мер-Абел бе дом на стотици монаси, знаеха те, много от които вещи в употребата на магическите камъни. Ако Елбраян и особено Пони бъдеха заловени и разпознати, тяхното пътуване щеше да свърши с неуспех.

— Не бива да носиш камъните в абатството — отбеляза Елбраян.

Пони зяпна към него. Та магията на камъните бе едно от най-силните им оръжия и им даваше неоценима помощ при шпионирането!

— Те ще засекат употребата им — рече пазителят, — може да усетят присъствието на камъните, дори ако не ги използваш.

— Изненадващият удар е единственият ни шанс — съгласи се Джуравиел.

Пони кимна, не желаеше да спори за това сега. Не още.

— Ако ни открият — продължи мрачно пазителят, — аз и ти, Пони, трябва да се предадем пред всички, молейки за размяна.

— Ние двамата срещу Чиличънкови и Брадуордън.

— Тогава Джуравиел ще вземе камъните на Авелин и ще отиде на запад, а после с Брадуордън към Дъндалис — продължи Елбраян. — Сетне ще вземеш камъните в Андур’Блау Иннинес — рече той на елфа — и ще помолиш лейди Даселронд да ги пази вовеки.

Ала Джуравиел клатеше глава още преди Елбраян да е завършил мисълта си.

— Туел’алфар няма да се забъркват в битката за камъните — каза той.

— Вече сте замесени! — настоя Пони.

— Не е вярно — рече Джуравиел, — аз помагам на приятели, изплащам дълга си и нищо повече.

— Тогава ни помогни — настоя Пони, но Елбраян, вещ в отношенията с елфите, вече се бе предал.

— Искате да се намесим политически — обясни Джуравиел. — Това е невъзможно.

— Искаме да уважиш паметта на Авелин — възрази Пони.

— Това е проблем на Църквата — бързо отвърна Джуравиел. — Тя, а не Туел’алфар, трябва да реши какво да прави.

— Това наистина е проблем на хората — съгласи се Елбраян и сложи ръка на рамото на Пони, за да я успокои. Тя го погледна в очите и той поклати глава бавно, за да й покаже колко безнадежден е този спор.

— Бих те помолил тогава да вземеш камъните и да ги дадеш на Брадуордън — рече пазителят на елфа. — Нека той ги вземе и да ги зарови някъде надалеч.

Джуравиел кимна в знак на съгласие.

— И върни Сивия камък на Роджър — продължи Пони. — А Симфония заведи в гората отвъд Дъндалис, в неговия дом.

Елфът отново кимна и след дълга пауза избухна в смях.

— Ах, каква обнадеждена задруга сме станали! — рече елфът. — Планираме нашето поражение, а не победата. Тъй ли те обучихме, Нощна птицо?

На лицето на Елбраян се появи усмивка, макар и засенчена от поникналата тридневна брада.

— Обучен съм да печеля — реши той. — И ние ще намерим начин да влезем в Сейнт Мер-Абел и да излезем оттам с Брадуордън и Чиличънкови още преди монасите да разберат, че сме ги навестили.