Р. Салваторе - Духът на демона

— Но докато тя не знае това, си остават ценни за нас — каза жестоко върховният абат. — Няма да казваш на никого за гибелта им.

— На никого! — изуми се Франсис. — Сам ли да ги погребвам, както Грейди на пътя?

— Грейди Чиличънк си беше твоя отговорност — отново му се сопна Маркварт.

Брат Франсис заекна, търсейки отговор, който така и не дойде.

— Остави ги където са — добави Маркварт, след като прецени, че младият монах е набрал достатъчно страх. — Червеите ще ги изядат и тук, точно както и под земята.

Франсис понечи да възрази, по-кротко този път, да напомни за проблема със смрадта, ала се спря. В тези забравени тъмници миризмата на два трупа едва ли щеше да се забележи, нито би променила особено и без това отвратителната аура на това място. И все пак идеята тези двамата да останат непогребани, особено пък жената, която не бе направила нищо лошо, някак потресе Франсис.

Ала и той не беше светец. Ръцете му не бяха чисти и както всички други проблясъци на съвест, които се проявяваха у протежето на Маркварт, и този бе угасен и бързо прогонен.

Маркварт се отправи към вратата и Франсис забеляза нервността на това движение. Тепърва трябваше да проверят Брадуордън, по-важния според Маркварт затворник. Франсис излезе бързо от килията и се затича по прашния каменен коридор, вадейки ключовете си, още преди да стигне до килията на Брадуордън.

— Махнете се, песове! Нищо няма да ви кажа! — чу се смелият глас отвътре и Франсис, видимо успокоен, отключи вратата.

— Ще видим, кентавре — измърмори Маркварт тихо. Сетне се обърна към Франсис: — Носиш ли превръзката?

Франсис понечи да я извади джоба си, сетне се поколеба.

Но твърде късно, тъй като Маркварт го бе видял, протегна се и взе превръзката.

— Нека да изпълним нашия дълг — рече абатът, изглеждайки развеселен.

Жизнерадостният му тон накара брат Франсис да потръпне, тъй като знаеше, че с вълшебната превръзка на ръката, на кентавъра му предстояха дълги и ужасни мигове…

Вятърът духаше силно над водите на Масур Делавал, когато Елбраян, Пони и предрешеният Джуравиел се качиха на ферибот в Палмарис, където елфът привлече немалко учудени погледи. Пони го придържаше близо до себе си, защото се мъчеше да го представи за свой син — и то болен син, а понеже заразите бяха често срещани в Хонс-де-Беер и будеха страх у хората, никой не посмя да ги приближи.

В действителност стенанията на Джуравиел далеч не бяха само преструвка, тъй като тежката завивка, метната отгоре му, болезнено притискаше крилете му.

Огромните платна на квадратния кораб се разгънаха и той излезе от пристанищните води на Палмарис, като дървото скърцаше при срещата си с вълните по ниските нива на кораба. На широката и плоска палуба имаше повече от петдесетима пътника, като екипаж от седем човека работеше методично, ала мързеливо. Бяха привикнали на това пътуване, което се провеждаше два пъти всеки ден при добро време, и то от години насам.

— Казват, че фериботът е добро място за събиране на информация прошепна Джуравиел на Елбраян и Пони. — Хората, пресичащи реката често се боят, а боящите се хора често изричат на глас страховете си с надеждата, че някой ще ги успокои.

— Ще се разходя покрай тях — рече Елбраян и се отдалечи от „семейството“ си.

— Болно ли е момчето ти? — почти веднага долетя въпрос, когато пазителят мина покрай група от петима възрастни хора, трима мъже и две жени, на вид изглеждащи като рибари.

— Бяхме на север — обясни пазителят. — Домът ни бе разграбен, както и цялото ни село. За около месец преследвахме паурите и гоблините, отмъквахме храна, когато можем, а най-често гладувахме. Хлапето ми, Бели… Бели яде нещо, предполагам гъба, и оттогава не е на себе си. Не знам дали изобщо ще се оправи.

Тази история му донесе съчувствени кимвания, особено от страна на жените.

— И накъде отивате? — попита същият човек.

— На изток — отвърна тайнствено Елбраян. — А вие? — бързо попита той, преди онзи да продължи.

— До Амвой — отговори човекът, имаше предвид града на отсрещния бряг, крайната цел на ферибота.

— Ние всичките сме от Амвой — намеси се една от жените.

— Искахме да видим едни приятели от Палмарис, след като суматохата отмина — добави човекът. Елбраян кимна и погледна към широката река, към пристанищата на Палмарис, които бързо се отдалечаваха от погледа, тъй като дървеният кораб бе попаднал на благоприятни и силни ветрове.