Р. Салваторе - Духът на демона

Те пиха за това и хапнаха. Когато се навечеряха и започнаха да очертават бивака си и неговата защита, Джуравиел отиде да претърси околността, оставяйки Елбраян и Пони сами.

— Страх ме е — призна Пони. — Чувствам се, сякаш сме на края на дългия път, който започнах със срещата си с Авелин Десбрис.

При все показаното преди малко самочувствие, Елбраян не възрази.

Пони се приближи към него и той я прегърна. Тя го погледна в очите, надигна се на пръсти и нежно го целуна. Сетне се отдръпна, продължавайки да го гледа, а напрежението се покачваше. Тя се върна и отново го целуна, вече по-страстно и той отвърна на целувката й.

— Ами уговорката ни? — понечи да попита той, ала Пони сложи пръст на устните му, карайки го да замълчи, сетне го целуна отново, отново и отново, и го събори на земята.

На Елбраян му се струваше, че са сами в широкия свят, под блещукащите звезди и с летния бриз, който галеше и охлаждаше телата им.

Рано на следващия ден те отново бяха на път, пришпорваха конете си, докато зората обагряше източното небе пред тях в розово. Всякакви разговори за това как биха могли да проникнат в Сейнт Мер-Абел бяха прекратени дори преди истинското обсъждане, тъй като те нямаше как да измислят нещо, докато не видеха укреплението. Дали вратите бяха широко отворени за бегълци от близките градове или бяха залостени, а по стените патрулираха стражи?

Нямаше как да знаят това, така че отложиха обсъждането за момента, в който то щеше да доведе до конкретни резултати. Затова ускориха ход, решени да стигнат абатството до следващата сутрин.

Ала тогава видяха дима, издигаше се като пръсти на демон иззад една могила, обрасла с дървета. И тримата бяха виждали такъв пушек преди и знаеха, че не е нито от домашно огнище, нито от стъкмен край пътя огън.

Въпреки спешността на мисията си и високите залози, никой не се поколеба. Елбраян и Пони обърнаха конете си на юг и ги пришпориха към могилата, а после и нагоре към дърветата. Джуравиел излетя от Сивия камък с лък в ръка веднага щом достигнаха дърветата, и отиде да проучи района.

Елбраян и Пони забавиха ход и слязоха от конете си, сетне внимателно се придвижиха до върха на могилата. Пред тях, покрай главния път в подобна на паница долина, имаше керван фургони, натоварени със стока и събрани в защитна кръгова формация. Някои от фургоните горяха и Елбраян и Пони чуваха крясъците на хората отдолу, които молеха за вода или пък организираха защитата. Виждаха и многото ранени, чиито писъци се носеха над долината.

— Трябва да слезем при тях — рече Пони — или поне да използвам камъка на душата.

Елбраян я погледна неодобрително. Не искаше да използват този камък или който и да било друг в такава близост до Сейнт Мер-Абел.

— Изчакай завръщането на Джуравиел — каза й той. — Не виждам мъртви чудовища около кръга, така че вероятно битката тепърва започва.

Пони кимна, макар че воплите на ранените я изпълваха със състрадание.

Джуравиел се върна бързо и кацна на един клон точно над главите им.

— Вестите, които нося са и добри, и лоши — обясни той. — Първо и най-важно, нападателите са гоблини, а не паури, което значи, че си имаме работа с не толкова опасен противник. От друга страна, става дума за около осемдесет гоблина, които се готвят за втора атака. — Той посочи отвъд долчинката, към могила, издигаща се на юг.

— Зад дърветата са. Елбраян, винаги добре запознат с гоблинските стратегии, огледа околността.

— Самоуверени ли са? — попита той Джуравиел.

Елфът кимна.

— Видях няколко ранени, ала никой не спори, че трябва да нападнат пак.

— Това значи, че ще слязат от могилата — каза пазителят — и ще се спуснат по нанадолнището за ускорение. Гоблините никога не се интересуват за своите ранени. Няма да губят време да планират по-смислена атака.

— Нито имат нужда от това — добави Джуравиел, поглеждайки към хората долу и техните скромни опити за съпротива. — Търговците и стражите им нямат никакъв шанс да ги удържат.

— Освен ако не им помогнем — бързо се намеси Пони, поставяйки ръка върху торбичката с вълшебни камъни, жест, който Елбраян не пропусна. Погледна я и поклати глава.

— Не ги използвай, освен ако не са единственият ни шанс — рече й той.

— Осемдесет… — отбеляза язвително Джуравиел.

— Но пък гоблини — отвърна пазителят, — убием ли четвърт от тях, останалите ще се разбягат. Нека се подготвим.

— Отивам да ги наглеждам тогава — рече елфът и изчезна от поглед така бързо, че Елбраян и Пони примигнаха невярващо.