Р. Салваторе - Духът на демона

— Пощадени или убити — поправи го Франсис, макар и шепнешком, така че абатът, който отново бе тръгнал по стълбите, нямаше как да го чуе. Младият монах отново си пое дъх и когато въздъхна, крехкото пламъче на състраданието в сърцето му отново угасна. Това бе неприятно и гнусно, реши той, ала бе в името на доброто, а той просто следваше заповедите на върховния абат на Абеликанската църква, човека, който от всички бе най-близо до Бога.

Затича се, изпревари Маркварт и му отвори вратата към стълбите.

— Петибуа? О, скъпа Петибуа, защо не отговаряш? — повтаряше Гревис Чиличънк. Нощта преди това той бе говорил с жена си през решетките, килиите им бяха съседни. И макар че не можеше да я види заради пълния мрак, звукът на гласа й го успокояваше.

Въпреки че думите й не бяха никак успокоителни. Смъртта на Грейди бе разбила сърцето й, знаеше Гревис. Той освен това бе понесъл най-тежките мъчения и сега, гладен и пребит, изпитваше болка в старите си кости при всяко движение — а не малко от тези кости бяха изпочупени. Все пак жена му бе много по-зле.

Той я викаше отново и отново, молеше я да му отговори.

Петибуа не можеше да го чуе, тъй като мислите и чувствата й бяха насочени навътре, към дълъг тунел с ярка светлина в края, където стоеше Грейди, протегнал ръка към нея.

— Виждам го — извика тя. — Грейди, хубавото ми момче.

— Петибуа? — долетя викът на Гревис.

— Той ми сочи пътя! — възкликна Петибуа с повече сила, отколкото бе имала от много, много дни.

Гревис разбра какво става и очите му се разшириха от паника.

Петибуа си отиваше, доброволно оставяше него и този ужасен свят!

Първият му инстинкт бе да се развика, да я върне към себе си, да я помоли да не го оставя.

Ала той остана притихнал, разбираше колко егоистично би било, ако го направи. Времето на Петибуа бе дошло и той трябваше да я остави, защото оня свят бе по-хубаво място.

— Върви при него, Петибуа — пророни с треперещ глас възрастният човек, а сълзите се стичаха от помътнелите му очи. — Върви при Грейди и го прегърни. Кажи му, че го обичам.

Той отново притихна и сякаш целият свят се смълча така, че Гревис можеше да чуе ритмичното дишане на жената в съседната килия.

— Грейди — пророни тя още веднъж или дваж, сетне тежко въздъхна и след това…

Настъпи тишина.

Ридания разтърсиха тялото на стария човечец. Той дръпна веригите си с всичка сила, докато една от китките му не изхрущя и вълни от болка не го накараха да се облегне на стената. Той вдигна ръката си до лицето, за да избърше сълзите си, сетне със сила, която не вярваше, че още има, се изправи. И веднага разбра, че това ще е последното му действие на този свят.

Съсредоточавайки се, представяйки си покойната си съпруга, за да събере смелост, Гревис дръпна с всичка сила срещу оковата, която придържаше ранената му ръка. Преглътна болката и дръпна колкото можа, дори повече. Дори не чу чупенето на костите, а само продължи да дърпа като звяр, раздирайки плътта си, мачкайки ръката си в оковата.

Накрая, след дълги минути на агония, той освободи ръката си. Коленете му омекнаха.

— Не — скара се сам на себе си, остана прав и се обърна към увисналата верига. С едно движение я уви около ръката си, завъртя я и прехвърли оковата около главата си. Сетне се изправи на пръсти, отхлабвайки натиска върху гърлото си.

Ала не за дълго, разбра той, след като краката му започнаха да отслабват и тялото му се свлече, а веригата се стегна на врата му.

Искаше да види този тунел, да иде при Петибуа и Грейди…

— Казах ти, че е зъл — ревна абат Маркварт на брат Франсис, когато стигнаха до трупа на обесения, — ала дори аз не знаех колко точно. Да отнемеш живота си! Какво малодушие!

Брат Франсис искаше да се съгласи с това, ала част от съзнанието му не му позволяваше да го направи тъй лесно. Бяха намерили жената, Петибуа, в съседната килия също мъртва, ала не поразена от собствената си ръка. Франсис подозираше, че Гревис е знаел, че е мъртва, и това е подтикнало съсипания старец към самоубийството.

— Няма значение — каза Маркварт презрително, донякъде успокоен след шока на смъртта.

— Както ти казах преди, никой от двамата не знаеше нищо ценно.

— Как може да сте сигурен в това? — осмели се да попита Франсис.

— Защото бяха слаби — сопна му се Маркварт — и това — той махна с ръка към мъртвата фигура, висяща до стената — само го доказва.

Слаби, ако имаха да ни казват нещо, щяха да се пречупят от разпитите отдавна.

— И сега всички те са мъртви, тримата от семейството на онази Пони — каза тъжно брат Франсис.