Сведе глава от срам и умора и се заслуша в речта, която Де Унеро изнасяше пред всички в групата, включително и пред него. Той лаеше заповед след заповед за това как да се движат, в какъв ред, как да се държат по пътя и настояваше всички, най-вече Йойона, да се обръщат към него с титлата „абат“.
Това потресе дълбоко отец Йойона.
— Ала ти още не си абат — напомни му той.
— Може би ще имаш нужда да потренираш изговарянето на титлата — настоя Де Унеро.
Йойона остана на място, когато онзи го приближи.
— Това е от върховния абат — каза де Унеро, развивайки пергамент с едно движение на ръката си. На него бе изписан последният едикт на Маркварт, който обявяваше, че оттук нататък брат Маркало Де Унеро ще бъде известен като абат Де Унеро.
— Нещо да кажете, отче Йойона? — попита нагло Де Унеро.
— Не.
— Просто „не“?
Отец Йойона не отстъпи, не мигна, а погледът му, ако можеше, щеше да изгори омразния документ.
— Отец Йойона? — настоя Де Унеро, а тонът му подсказваше какво очаква.
Йойона вдигна очи и видя злата усмивка, видя, че Де Унеро всъщност го изпитва пред по-младите монаси.
— Не, абат Де Унеро — каза той, като едва произнасяше думите. Но знаеше, че не това е битката, която иска.
След като постави Йойона на мястото му, Де Унеро даде знак на останалите да тръгват и те в идеален ред се отправиха на запад.
На отец Йойона му се стори, че пътят внезапно стана още по-дълъг…
— Тръгнаха ли? — попита върховният абат Маркварт брат Франсис по-късно същия следобед. Старецът бе прекарал в личните си покои по-голямата част от деня, защото не желаеше да се сблъсква с отец Йойона, който според него бе на ръба да избухне. Нарочно го бе притиснал до такава степен и след това го бе разкарал от пътя си, тъй като се боеше, че старият отец все още има някаква сила, а той не желаеше открит сблъсък с него. Нека Йойона върви в Палмарис и води битките си с Де Унеро!
— Отец… абат Де Унеро ги поведе на път — отвърна брат Франсис.
— Сега може да продължим с разпита на затворниците — рече Маркварт така студено, че брат Франсис усети как го полазват тръпки. — Взе ли магическата превръзка на кентавъра?
Брат Франсис бръкна в джоба си и извади елфическия предмет.
— Добре — кимна Маркварт, — ще му трябва, за да оцелее и днес — той тръгна към вратата, а Франсис припна след него, за да не изостане.
— Опасявам се, че другите затворници имат по-голяма нужда от нея — рече младият монах. — Жената особено изглежда много зле.
— Те може и да имат нужда от нея, но ние от тях — не — каза рязко Маркварт, обръщайки се към младежа.
— Може би някой трябва да се погрижи за тях с камъка на душата тогава — измрънка Франсис.
Кикотът на Маркварт го прониза в сърцето.
— Глух ли си? — попита той. — Не ни трябват повече.
— И все пак няма да ги пуснем — разсъди брат Франсис.
— Не, няма — съгласи се Маркварт и преди усмивката по лицето на Франсис да се разшири, добави: — Ще ги оставим да срещнат Божия гняв. Нека гният в тъмниците си.
— Но, отче…
Погледът на Маркварт го накара да млъкне.
— Тревожиш се за някакви си хорица, когато цялата Църква е заплашена! — скара му се старецът.
— Но ако не ни трябват, защо да ги държим затворени?
— Защото ако жената, която търсим, мисли, че са в ръцете ни, сама ще довтаса — отвърна Маркварт. — Докато тя мисли, че са живи, за нас няма значение дали това е вярно, или не.
— Но защо не ги пощадим тогава?
— Защото могат да свидетелстват срещу нас! — изръмжа върховният абат, доближавайки сбръчканото си лице съвсем близо до носа на брат Франсис. — И как ли ще бъде приета тяхната история? Дали слушателите биха разбрали висшето благо, заради което те са страдали? Ами какво да кажем за сина им? Би ли желал да срещнеш тези обвинения?
Брат Франсис си пое дълбоко дъх и се успокои. Напомни си отново колко отдаден е на върховния абат и колко дълбоко е замесен във всичко това. Младият монах отново се бе изправил на кръстопът, тъй като дълбоко в сърцето си знаеше, че каквото и да казваше абатът, мъченията на Чиличънкови и кентавъра са нещо отвратително и зло. Ала и той вече бе част от това зло и ако Маркварт не успееше да се наложи, съучастничеството му щеше да бъде разкрито на целия свят. Жената бе болна, понеже сърцето й бе разбито на пътя, от смъртта на нейния син.
— Важно е какво ще си помисли онази с камъните — прекъсна мислите му Маркварт. — Няма значение дали затворниците ще са живи или мъртви.
Читать дальше