Р. Салваторе - Духът на демона

Накрая обаче, тя се закотви някъде.

Горе Юсеф се смееше и се мъчеше да се освободи. Вече бе прекарал въжето над лактите си и скоро щеше да се плъзне под него.

Роджър дръпна за последно и тогава, като видя, че работата е почти готова, се спусна към скрипеца, завъртайки го здраво и бързо с двете ръце.

Юсеф тъкмо бе започнал да прокарва въжето през главата си, когато въжето отново го притисна към дървото.

— Какво? — отвори уста той, знаеше, че слабоватият младеж не би могъл да го дръпне така здраво. Виждаше добре какво става отдолу и че наблизо няма кон, затова упорито продължи да се бори с въжето.

Чу изпукването на клона отдолу, който се чупеше под тежестта му и увисна само за миг, преди въжето отново да го дръпне силно и да го притисне към ствола. Лявата ръка на Юсеф бе свободна и под въжето, ала то минаваше диагонално през рамото му, точно под другата ръка и го притискаше здраво. Монахът упорито продължи да се бори, но въжето се затягаше още повече.

Роджър не гледаше нагоре, само опъваше със скрипеца с всичката си сила. Въжето вече дори не вибрираше, а се бе опънало здраво и право и Роджър най-сетне спря, опасявайки се, че може да изкорени някоя от брезите.

Той излезе от прикритието на дърветата и погледна нагоре към безпомощния овързан монах. Сега вече се усмихна облекчено.

— Ще се върна — обеща той, — с приятели. Сега вече трябва да отговаряш за две убийства! — и побягна.

Юсеф не обърна внимание на думите му, продължи да се бори срещу невъзможно стегнатото въже. Гърчеше се и шаваше, като се опитваше да мине под него.

Осъзна, че това е глупаво почти веднага — и все пак твърде късно, — когато въжето се надигна нагоре с един инч и се стегна около врата му.

Бели’мар Джуравиел първи стигна горичката, придвижвайки се пред Елбраян, Пони и Роджър. Слънцето сега бе ниско в небето и вече потъваше зад хоризонта. Групата бързо бе стигнала мястото, веднага след като Роджър дотича при тях. Искаха да хванат и обезвредят опасния монах преди падането на мрака. Елбраян и другите изчакаха извън дърветата, а пазителят внимателно наблюдаваше Пони. Тя бе притихнала по време на целия път към това място, вестта за смъртта на Конър я беше засегнала силно.

Странно, но скръбта й не предизвика никаква ревност у Елбраян, само съчувствие. Той разбра, наистина разбра взаимоотношенията между нея и благородника и знаеше, че със смъртта на Конър тя губи част от себе си, време, в което се бе лекувала. Затова той се закле, че ще задържи чувствата си за себе си и ще се съсредоточи върху нуждите на Пони.

Тя седеше, изправила гръб, на Симфония — стоическа и силна фигура в падащия мрак. Щеше да преживее това, както бе преживяла първата касапница над Дъндалис, както бе преживяла тази ужасна война и всички загуби в нея, най-вече смъртта на Авелин. Пазителят още веднъж се улови, че се възхищава на силата и смелостта на тази жена.

И я обичаше още повече заради тях.

— Мъртъв е — долетя глас от високата трева. Джуравиел се връщаше.

Елфът погледна Роджър, нещо, което Елбраян не пропусна, и обясни:

— Почти се бе освободил, когато го стигнах, овързан за дървото точно както ми го описа. Трябваше да го убия — отне ми няколко стрели.

— Сигурен ли си, че е мъртъв? — попита нервно Роджър, не искаше повече да се среща с монаха.

— Мъртъв е — увери го Джуравиел — и мисля, че конят ти, конят на Конър, е ей там — рече елфът, сочейки пътя.

— Падна му подковата — напомни Роджър.

— Лесно ще се смени — отговори Джуравиел. — Хайде, хвани го.

Роджър кимна и се отправи нататък, а Пони, по знак на Елбраян, препусна със Симфония след него.

— Колчанът ти е пълен — отбеляза пазителят, когато остана насаме с елфа.

— Взех си стрелите — отговори Джуравиел.

— Елфите не прибират стрелите, които са улучили — отвърна пазителят, — освен ако ситуацията не е отчаяна, а нашата, след смъртта и на двамата монаси, не е такава.

— Какво искаш да кажеш? — сухо попита елфът.

— Онзи е бил мъртъв, преди да стигнеш горичката — каза Елбраян.

Джуравиел кимна.

— Явно се е опитвал да се измъкне и се е удушил — обясни той. — Младият Роджър добре се е справил с възлите и е бил много хитър, за да го хване така. Може би прекалено хитър.

— Бил съм се и преди с брат Правда — рече Елбраян. — Видя колко фанатични са те. Съмняваш ли се, че е трябвало да свърши така?

— Щеше ми се да не умира от ръцете на младия Роджър — отвърна Джуравиел. — Не вярвам да е готов за това.