Р. Салваторе - Духът на демона

Със същата решимост към Палмарис яздеха Роджър и Конър. Конър вярваше изключително в своя чичо Рочефорт. Още от детинство бе гледал на този човек като на някой, който може да поправи всичко, да оформя живота в града. Всеки път, когато Конър се бе забърквал в неприятности, чичо му Рочефорт тихо и ефективно бе уреждал нещата.

Брат Юсеф долови това, както от самоувереността на мъжа, лъхаща както от заплахите му за това какво може чичо му, така и от самонадеяната му стойка на седлото.

— Трябва да разберете какви ще са последиците от вашия съюз с тези двамата, господарю Билдебург — подразни го монахът.

— Ако не млъкнеш, ще ти запуша устата — заплаши го Конър.

— Но колко ли ще е унизен чичо ви! — продължи Юсеф — Ще е забавно, когато кралят научи, че племенникът на барон Билдебург пътува с негодници.

— Наистина съм в компанията на такъв — каза Конър, — но чак сега.

Брат Юсеф не хареса това.

— Обвиненията ти са нелепи — каза той. — Чичо ти ще разбере това и ще се извини на Църквата — която може би ще склони да не го отлъчи.

Конър изсумтя презрително, без да е впечатлен и без да вярва на думите на опасния монах. Ала в мислите му се прокрадна страх, за него и за чичо му. Той имаше доверие на този велик човек, ала си напомни неколкократно да не подценява мощта на Църквата.

— Може би дори вие двамата ще получите опрощение — хитро каза Юсеф.

— Опрощение за това, че сме се защитили? — саркастично подметна Роджър.

— Никой от вас не бе замесен — отговори Юсеф, — само момичето и онзи другият. И може би елфът — не знаехме, че подобно създание съществува, и затова неговата съдба тепърва ще се решава.

Конър отново изсумтя. Този човек се бе опитал да го хване и убие пред „Пътя“, а сега настояваше, че нямало да го замесва. Какво нахалство!

— А, да, момичето — продължи брат Юсеф с променен тон и погледна с ъгълчето на окото си Конър, за да прецени реакцията му. — Колко сладко ще бъде, когато накрая я хванем — каза той мазно, — може би ще намеря време да се позабавлявам с нея, преди да я предоставя на господарите си.

Монахът видя идващия удар — всъщност, нарочно го бе предизвикал, — но не се отдръпна. Ударът по главата не бе силен, но Юсеф убедително се хвърли на земята и се отпусна на лявото си рамо. Чу изпукването от разместената става и изпищя, както от последвалите вълни болка, така и за да прикрие движението, което направи за да събере ръцете си зад гърба и да извие въжето, с което бяха пристегнати.

— Почти стигнахме града! — скара се Роджър. — Защо го удари?

— Не искаше ли и ти да го направиш? — отвърна Конър, а Роджър не отговори. Отиде до падналия монах, а Конър слезе от коня си и го последва.

Сигурността на въжето, пристягащо ръцете на Юсеф, зависеше от това, че той не можеше да изпъне ръцете си по-назад, ала сега, с изкълченото рамо, нещата се бяха променили. За броени мигове той освободи лявата си ръка, но остана легнал, придържайки ръцете си стиснати и пренебрегвайки пулсиращата болка в лявото рамо.

Роджър стигна зад него пръв и се наведе да го обхване с ръце. Юсеф не избърза — от двамата не този бе опасният. Конър се приближи и помогна на Роджър да изправи монаха на крака.

И тогава брат Юсеф сви мълниеносно крака под себе си и се изправи. Въжетата, които го държаха, полетяха настрани, а дясната му ръка полетя напред, като пръстите й бяха извити под формата на буквата С.

Тази смъртоносна кука се заби в гърлото на Конър и разкъса плътта така, че Юсеф напипа адамовата му ябълка. Втренчи се в очите на благородника, без да мига, и бавно разпра гърлото му.

Конър Билдебург падна назад, притискайки смъртоносната си рана, отворил уста за глътка въздух, която така и не идваше. Напразно се опитваше да спре кръвта, която пръсна като червеникава мъгла, издигаща се от собствените му дробове.

Юсеф се извърна, удари смаяния Роджър и го повали на земята.

Младежът мъдро прецени, че не може да помогне на Конър и е безпомощен срещу свирепия монах. Затова скочи бързо и когато Юсеф се извърна към умиращия Конър, за миг се озова при Сивия камък.

— Следващият, когото ще убия, е чичо ти — просъска Юсеф на благородника.

Конър го чу, ала от много, много далеч. Имаше чувството, че пропада, потъва все по-дълбоко в тъмнината, в себе си. Стана му студено и се почувства самотен, а всички звуци изчезнаха. Погледът му също помръкна и се превърна в малки точици светлина.

Светли и топли.

Но намери нещо, което го успокои, което му вдъхна надежда — бе се помирил с Джил.