Р. Салваторе - Духът на демона

Няколко идеи минаха през главата му и той се съсредоточи върху последната, тъй като тя щеше да ангажира специалните му умения. Той знаеше, че не може да надвие монаха в битка, но пък вероятно щеше да го надхитри.

По времето, по което брат Юсеф стигна това място, Роджър и конят вече ги нямаше, но подковата стоеше, точно по средата на пътя. Монахът спря и я огледа, сетне се изправи и се огледа наоколо. Не можеше да повярва, че младежът е толкова глупав да остави тази улика зад себе си.

Юсеф претърси пътя напред и не видя други пресни следи на дузина или повече стъпки. От едната страна на пътя лесно намери следи от окуцелия кон, а от другата страна — малко кръв и по-леки следи, оставени от слаб мъж. Сега монахът се досети какво бе станало. Подковата на коня бе паднала и той бе хвърлил младия си ездач. Широко ухилен, монахът тръгна надолу по склона, към малка горичка, където подозираше, че ще намери втората си жертва.

Покатерил се високо на едно от тези дървета, Роджър Локлес наблюдаваше приближаването на самоуверения монах, като държеше в ръка въжето и куката. Юсеф забави ход, когато приближи дърветата, и продължи по-внимателно, като се прикриваше зад стволовете.

Роджър го изгуби от поглед, когато той потъна в горичката. Беше изумен, щом Юсеф се появи на друго място, доста навътре сред дърветата, тъй като бе изминал няколко ярда без храсталаците въобще да изшумолят. Роджър погледна съоръженията си и пръста, който нарочно бе наранил, за да остави кървавата диря, и се зачуди дали хитростта му ще се окаже достатъчна.

Ала вече бе твърде късно да променя плановете си, тъй като Юсеф бе в подножието на дървото, забелязал последната капчица кръв.

Монахът бавно извърна глава нагоре и се взря в сенчестата корона.

Накрая погледът му се спря на фигурата, свила се сред клоните и здраво прегърнала ствола.

— Слез долу и ще пощадя живота ти — каза монахът.

Роджър се съмняваше в това и все пак за малко да започне преговори.

— Ако ме караш да се качвам догоре и да те влача, знай, че смъртта ти ще е изключително неприятна — продължи Юсеф.

— Не съм направил нищо срещу твоята Църква! — отговори Роджър, играейки ролята на изплашено дете, която в момента никак не бе трудна.

— Затова и ще пощадя живота ти — повтори Юсеф. — Сега слез долу.

— Махай се! — изплака Роджър.

— Слез долу! — изрева Юсеф. — Давам ти последен шанс.

Роджър не отговори, а само силно изхлипа, така че монахът да го чуе.

Когато Юсеф започна да се катери по клоните, Роджър дръпна силно въжето за стотен път, за да изпита здравината му. Единият край бе завързан за дървото, а другият в края на скрипеца. Второ въже, завързано за куката, бе на другия край на скрипеца.

Възлите бяха сигурни, а дължината на въжетата бе точно каквато трябваше, напомни си Роджър, ала все пак, докато мислеше върху сложността на плана си и неговата зависимост от точността и немалко късмет, едва не припадна.

Юсеф вече бе изкачил повече от половината път, на поне двадесет фута от земята.

— Само още един клон — промърмори Роджър.

Монахът продължи да се катери, поставяйки крака върху здравите клони на долната част от ствола. Трябва да спре сега, знаеше Роджър, да се подготви за останалата част от изкачването, тъй като там клоните бяха по-нарядко.

Щом Юсеф стигна до това място, Роджър Локлес стисна въжето и скочи. Мина покрай няколко клона и се одра лошо. На няколко фута от дървото удари друг клон, както бе планирал, и ритна с крака, завъртайки се в кръг около дървото. Удари се в него, отскочи няколко пъти, но задържа кръга си, като се спусна надолу, покрай шокирания Юсеф, на малко повече от ръка разстояние.

Сега Роджър дишаше по-спокойно, тъй като брат Юсеф бе твърде изненадан, за да скочи към него.

— Бъди проклет! — извика монахът. Първоначално реши, че Роджър използва въжето, за да слезе преди него на земята, но внезапно, когато клупът се затегна около него, притискайки го към ствола, докато Роджър се въртеше надолу, разбра какво става.

На последния кръг Роджър вече държеше въжето само с една ръка, хвана другото въже и изстреля куката към няколко скупчени бели брези. След това обви ствола с крака, беше стигнал до края на първото въже. После го закопа в земята, като го опъна силно, за да пристегне по-здраво Юсеф.

Знаеше, че няма много време, тъй като клоните пречеха, а въжето не бе достатъчно здраво, за да удържи задълго силния и ловък монах.

Не още.

Роджър дръпна въжето от брезите с една ръка, като с другата завъртя скрипеца. Изпъшка, усещайки, че куката се плъзга през гъсталаците.