Р. Салваторе - Духът на демона

— Започваш малка война — каза Пони, тъй като бе добре известно, че Църквата е силна почти колкото държавата, а онези, които бяха виждали магическите сили на Сейнт Мер-Абел, смятаха Църквата дори за по-силна.

— Ако такава война настъпи, то нейните инициатори ще са убийците на абат Добриниън, не аз или чичо ми — отговори твърдо Конър. — Единственото, което правя, е да дам отговор на този грозен акт и да защитя живота си.

— Ще чакаме вести — намеси се Елбраян, не искаше този разговор да се проточва.

— С Роджър ще се върнем възможно най-скоро — съгласи се Конър. — Знам, че сте нетърпеливи да продължите по пътя си.

Конър внимаваше да не се изпусне, тъй като не искаше опасният монах да узнае, че Елбраян смята да се отправи точно към Сейнт Мер-Абел. Предвид чудесата, които бе виждал от магията на светите камъни, Конър смяташе за глупаво пазителят открито да заяви пред Юсеф, че отива да спаси пленените си приятели. Колкото по-малко информация имаше опасният пленник, толкова по-добре беше за всички тях.

Конър даде знак на Елбраян и извърна коня си настрана, а пазителят го настигна и поведе встрани от другите.

— Ако не се видим отново, тогава сбогом, Нощна птицо — каза благородникът искрено.

Елбраян последва погледа му, гледаше към Пони.

— Бих излъгал, ако кажа, че не ти завиждам — продължи Конър. — Аз също я обичах, кой не би, след като е видял красотата й?

Елбраян нямаше адекватен отговор, затова не каза нищо.

— Ала е ясно къде е сърцето на Джи… на Пони — добави Конър след дълга и неприятна пауза. — Сърцето й е при теб — каза той и погледна пазителя в очите.

— Ти няма да се върнеш — внезапно каза Елбраян, — ще предадеш монаха и ще си останеш в Палмарис.

Мъжът сви рамене.

— Болно ми е да я виждам — призна той. — Хем чудесно, хем болно.

Не знам кое е по-силното.

— На добър час, тогава — отвърна Елбраян.

— И на теб — рече Конър и отново погледна към Пони. — Мога ли да се сбогувам с нея? — попита той.

Елбраян се усмихна снизходително — не считаше това за свое решение. Ако Пони искаше да говори насаме с Конър, щеше да го направи, каквото и да мислеше той за това. Ала улесни Конър, защото му съчувстваше. Отиде при Пони и й предаде молбата. След като изчака Джуравиел да слезе от Симфония, тя пришпори коня към Конър.

— Може да не се върна — обясни й младият благородник.

Пони кимна, все още чудейки се защо изобщо бе дошъл.

— Трябваше да те видя отново — продължи той, сякаш разбрал неизречения въпрос. — Исках да се уверя, че си добре. Да… — спря и въздъхна.

— Какво искаш от мен? — попита Пони директно. — Какво има още да си кажем?

— Да ми простиш — бързо каза Конър, сетне се опита да обясни: — Бях наранен… гордостта ми. Не исках да те изгоня, но да те гледам и да знам, че не ме обичаш…

Усмивката на Пони го накара да замълчи.

— Никога не съм те обвинявала, нито има какво да ти прощавам — отговори тя тихо. — Това, което стана между нас, бе трагично и за двама ни. Имахме много специално приятелство и аз винаги ще го ценя.

— Но това, което стана в първата брачна нощ… — възрази Конър.

— Именно заради това, което не стана, не мога да ти се сърдя — каза Пони. — Ти можеше да ме насилиш и тогава наистина нямаше да ти простя — щях да те поразя с магията си още щом те видях на полето! — и докато го изричаше разбра, че това не е истина. Каквото и да изпитваше към Конър, никога не би могла да използва светите камъни на Бога по такъв злокобен начин.

— Съжалявам — искрено каза Конър.

— Аз също — отвърна Пони, наведе се и го целуна по бузата.

— Сбогом, Конър Билдебург — рече тя, — вече видя врага. Бори се добре.

И извърна коня си, отправяйки се обратно към Елбраян.

Скоро Пони, Елбраян и Джуравиел се отправиха обратно на север, обнадеждени, но и планирайки пътуване, което можеше да се окаже така мрачно, като това към Аида, където се бяха изправили пред демона дактил. Надяваха се, че мисията на Конър ще даде резултати и кралят и добрите и честни последователи на Абеликанската църква, ако имаше такива, бързо ще се обърнат срещу злия върховен абат, който несправедливо бе оковал Брадуордън и Чиличънкови. Надяваха се също, че ще намерят приятелите си живи, здрави и свободни още преди да наближат Сейнт Мер-Абел.

Но здравият разум им подсказваше друго. Такива политически действия отнемаха месеци, понякога години. Брадуордън и Чиличънкови не можеха да чакат, не заслужаваха да чакат. И така, тримата планираха пътуването да започне веднага щом Роджър и евентуално Конър се върнеха при тях.