Р. Салваторе - Духът на демона

Вече всичко си бе отишло, бяха останали само светлината и топлината. Духът на Конър влезе в тях.

Роджър хвана стремето, а изплашеният кон се разскача и го повлече.

Зад него монахът приближаваше.

Стенейки от болка, Роджър стисна седлото по-здраво, протегна се и шибна силно Сивия камък, за да го пришпори. После успя да се извърне назад и видя, че Юсеф приближава.

Впрягайки цялата си сила и ловкост, Роджър се изтегли нагоре.

Успя някак да отлепи нозе от земята и конят рязко се отдалечи от преследващия ги монах.

Роджър дори не се опита да седне като хората на седлото, просто се просна върху него и приведе глава, като кривеше лице при всяко болезнено друсване.

Бързият кон остави монаха далеч зад себе си.

Ядосаният брат Юсеф разрита нервно пръстта и се озърна в двете посоки на пътя, чудейки се какво да стори. Можеше да се върне в Палмарис — след като Конър бе мъртъв, вероятно нямаше да има обвинения срещу него за убития абат. Със сигурност думите на северняците крадци нямаше да са достатъчни, за да бъде повдигнато обвинение към Абеликанската църква.

Да, не се боеше от барона на Палмарис, нито от монасите от Сейнт Прешъс, но мисълта да докладва на върховния абат Маркварт за провала си караха косъмчетата на тила му да се изправят. Данделион бе мъртъв, ала същата участ бе сполетяла и досадния Билдебург.

Юсеф хвърли поглед по посоката, в която бе избягал Роджър, на север. Трябваше да го настигне, преди онзи да се срещне с останалите, и да изненада жената този път неподготвена. Знаеше, че ще я срещне отново, както и другите двама. Бяха го победили първият път само защото го очакваха, ала сега…

Чак тогава щеше да се свърже с абата.

Затича и краката му неуморно започнаха да изминават миля след миля.

Роджър яздеше с лекота, но без да забавя темпото. Подозираше, че монахът не се е отказал, тъй като знаеше, че той ще се върне при Елбраян и Пони, и щеше да се помъчи да му попречи. При все това не бе особено притеснен, тъй като монахът нямаше кон и трудно щеше да го настигне.

Ала когато изкачи една могила и погледна назад към пътя, видя, че в далечината монахът още тича.

— Това е невъзможно — промърмори Роджър, тъй като бяха изминали поне пет мили. И все пак монахът тичаше така бързо, сякаш току-що бе започнал преследването!

Роджър се покатери обратно на коня и продължи по-бързо. Знаеше, че конят е уморен — по козината му блестеше пот, — ала не можеше да забави ход. Озърташе се постоянно назад и се молеше монахът да не се окаже по-издръжлив от жребеца му. Продължи напред, като повече се притесняваше за скоростта, отколкото за предпазливостта, защото знаеше, че колкото и невероятна да е силата на един монах, той не може да надбяга кон.

Скоро той отново яздеше спокойно, сигурен, че е оставил преследвача далеч зад себе си и чудейки се как да открие приятелите си. Бяха се разбрали да се срещнат в изоставена ферма на не повече от десет мили път.

Конят се препъна и очите на Роджър се разшириха, когато видя проблясването на метал отстрани на пътя. Сивият камък накуцваше, подковата му бе паднала. Роджър веднага слезе и изтича да вземе подковата, след което се върна при коня, за да види от кое копито е паднала.

Отговорът бе очевиден още преди приближаването му, тъй като конят куцаше сериозно, щом стъпеше на предния си ляв крак. Роджър нежно обви с ръка крака и го вдигна към коляното.

Копитото не бе добре. Роджър не разбираше много от коне, но осъзна, че този не може да продължи още много, ако подковата не бъде сменена. А нямаше никакъв начин сам да направи това.

— Гаден паурски късмет — прокле младежът и нервно погледна назад по пътя.

Трябваше да впрегне цялата си воля, за да укроти страховете си, да се накара да мисли спокойно, да прецени проблема правилно. Първо реши да побегне, ала се отказа, усещайки, че монахът ще го намери и ще го хване много преди да е стигнал до Елбраян и другите. Сетне се зачуди дали толкова далеч на север няма някоя къща, в която да сменят подковата, ала разбра, че няма време за това.

— Тази битка е моя — каза на глас Роджър и отново огледа пътя.

Отиде до седлото, за да потърси нещо — каквото и да било! — което да му помогне сега.

Повечето вещи бяха просто за из път — въже и кука, малка лопатка, тигани и тенджери, резервни дрехи и други подобни. Ала един предмет привлече вниманието му. При последното си спиране в онази ферма, където щяха да го чакат Елбраян и другите, Роджър бе взел малка система от скрипци и въжета, която фермерите използваха, за да местят балите сено или дори за да теглят инатливите бикове. Роджър взе предмета в ръка и го огледа. Опитваше се да измисли начин да го вкара в употреба.