Р. Салваторе - Духът на демона

Да отидат в планините и да ги нападнат според елфите би ги принизило до това ниво, което те презират най-много.

Обратно, паурите и гоблините са доказали, че самите те са войнолюбиви и зли същества. Те нападат винаги когато имат предимство и не е изненада, че демонът дактил е избрал тези раси за свои слуги. Аз лично имам по-различно виждане за великаните и не знам дали те са по природа зли, или просто гледат на света по различен начин. Великанът може да гледа на човека, както котката на мишката, като на храна. Ала все пак аз нямам угризения на съвестта, когато убивам великани, точно както нямам и след като съм отнел живота на паури или гоблини.

Не изпитвам никакви угризения.

Сред петте раси на Корона обаче считам хората за най-загадъчни. Някои от най-достойните на този свят — като брат Авелин — са били хора, както са обаче и някои от най-злите тирани. Като цяло моята раса е добра, ала не така предвидима и дисциплинирана като Туел’алфарите! Все пак, като темперамент ние сме много по-близки до елфите, отколкото до другите три раси.

Ала тези оттенъци на сивото…

Може би сбърканата преценка за злото не личи никъде така, както в редиците на Абеликанската църква, приета за морален водач на по-голямата част от човечеството. Може би това е тъй, защото те се радват на огромно доверие, служат като най-чисти от човешките души. Една тяхна грешна преценка води до катастрофа, както доказа Авелин. За тях той бе еретик, макар че в действителност се съмнявам някога да е имало по-богобоязлив, щедър, добър и готов за саможертва човек.

Може би върховният абат, който изпрати братята Правда подир Авелин, може да оправдае действията си, поне към себе си — казвайки, че са били за висшето благо. Все пак отец е бил убит при бягството на Авелин и законово Авелин нямаше право да взема тези камъни.

Ала върховният абат бърка, според мен, тъй като макар Авелин технически да бе обявен за крадец, от морална гледна точка тези камъни принадлежаха нему. Гледайки го как работи с тях, дори преди трагичната си саможертва в битката с демона дактил, нямах съмнение за това.

Ала способността на хората да оправдават своите действия, опасявам се, никога няма да спре да ме изумява.

По времето, когато Роджър Локлес достигна северните порти на град Палмарис, той и мрачният му товар вече бяха привлекли немалко внимание. Няколко фермери и техните семейства, в тия времена внимателни към всичко минаващо в областта, забелязаха преминаването му, а мнозина дори го последваха, засипвайки го с въпроси.

Той не обясни почти нищо на никого, пътувайки към портата, само изръмжавайки нещо в отговор на въпроси като:

— От север ли идваш? Има ли гоблини там?

Фермерите приемаха неясните отговори, без да се оплакват, но градските стражи се оказаха много по-настоятелни. Веднага щом Роджър приближи достатъчно, че да се види, че на коня му са натоварени два човешки трупа, една от двете огромни порти се отвори със скърцане и от нея изскочиха двама стражи да го пресрещнат.

Роджър бе наясно, че други стражи с приготвени лъкове го наблюдават от стените, прицелили се в главата му.

— Твое дело ли е това? — попита един от войниците, преглеждайки телата.

— Този не — отвърна бързо Роджър, когато човекът повдигна главата на Конър, а очите му се разшириха от ужас, разпознавайки жертвата.

— Мислите ли, че открито бих влязъл в Палмарис, носейки тялото на племенника на барона, ако го бях убил? — попита спокойно Роджър, искаше тези войници да разберат, че той познава покойника. — Бил съм наричан с много имена, но глупак не е сред тях. Освен това считах Конър Билдебург за приятел. Ето защо, макар да имам и друга важна работа, не можех да го оставя на пътя, където гоблини и лешояди щяха да пируват с плътта му.

— А този? — излая в отговор войникът зад коня. — Той е от абатството, нали?

— Не, не е от Сейнт Прешъс — отговори Роджър. — Той е от Сейнт Мер-Абел.

Двамата стражи страхливо се спогледаха — нито един от тях не бе сред изпратените в Сейнт Прешъс по време на бедите, започнали с идването на върховния абат, ала и двамата бяха чули историите и това постави в нова, зловеща светлина двата трупа, преметнати на коня на Роджър.

— Ти ли уби този? — попита единият от войниците.

— Да — отвърна Роджър твърдо.

— Самопризнание? — бързо се намеси вторият.

— Ако не го бях сторил, той щеше да ме убие — спокойно завърши Роджър, поглеждайки обвиняващия го войник право в очите. — Мисля, че предвид самоличността на тези двамата, разговорът е по-подходящ за дома на барона.