Р. Салваторе - Духът на демона

И след това всичките тридесет и един (двамина Бог прибра по време на пътуването) се присъединиха в крайната подредба и грижа за камъните свети.

— Братя — тихо промълви Йойона — по морето. Използвали са монаси.

Остана без дъх, по лицето му рукнаха сълзи, щом си спомни си съдбата на „Бягащия с вятъра“ и нещастните му моряци. Отне му много време да се успокои и да продължи да чете. Стилът на брат Франсис Гулиар бе труден, а много от думите прекалено архаични, за да може Йойона да ги разбере, а и човекът разказваше повече по смисъл, отколкото по хронология. След няколко страници Франсис описваше тръгването от Сейнт Мер-Абел в началото на пътуването.

И тогава пред Йойона се появи едиктът на върховния абат Бенуто Конкаррон в неговата прощална реч с хората от кораба и екипажа, реч, в която настояваше Абеликанският орден да разпространи божието богатство, светите камъни, сред хората, заедно с Божието слово.

Благочестие, достойнство, бедност.

Сълзите му продължиха да текат. Това бе Църквата, в която искаше да повярва, Църквата, която можеше да приеме човек със сърце, чисто като това на Авелин Десбрис. Ала какво бе станало? Какво я бе отклонило от курса? Защо сивите и червени камъни още бяха в Сейнт Мер-Абел? Къде бе отишла благотворителността?

— И къде е сега? — каза той на висок глас, мислейки за нещастните затворници.

Къде бе отишла Църквата на Франсис Гулиар и Бенуто Конкаррон?

— Проклет да си, Маркварт — прошепна отец Йойона. Прибра книгата под широкото си расо и напусна подземията, за да се отправи към спокойствието на собствената си стая. След това реши да потърси брат Браумин, ала прецени, че това може да почака, тъй като имаше друго, което го безпокоеше от дни.

Слезе в още по-ниските нива на Сейнт Мер-Абел, от другата страна на огромния манастир, към килиите, които върховният абат Маркварт бе превърнал в тъмници. Не се изненада да види, че един монах стои на стража и препречва пътя му.

— Няма да споря с теб, млади ми братко — каза Йойона, като се мъчеше да звучи заплашително. — Колко години са минали, откакто си пропътувал през Ръкавицата на Доброволното Страдание?

Наистина бе успял да стресне младежа.

— Година, отче — каза тихо той, — и четири месеца.

— Една година! — гръмна гласът на Йойона. — И се осмеляваш да заставаш на пътя ми! Стигнал съм ранга на отец, преди да се родиш, а ти дръзваш да ми казваш, че не мога да продължа!

— Върховният абат…

Йойона бе чул достатъчно. Избута младежа, като го изгледа строго, и мина покрай него, предизвиквайки го да го спре.

Младият монах измънка някакви възражения, ала само безсилно тропна с крак, когато Йойона продължи надолу по стълбите. В подножието им стояха още двама монаси, ала Йойона дори не ги заговори, само ги избута и те не посмяха да го спрат. Единият обаче го последва, като на всяка крачка сипеше възражения, а другият хукна нанякъде. За да докладва на Маркварт вероятно.

Йойона разбираше, че поема по опасен път, като дразни така дръзко върховния абат. Ала книгата, която бе намерил, само засили намерението му да се изправи срещу неправдите на Маркварт и той се закле вече да не позволява да бъде отклонен от пътя си, каквото и да последва. Бе решен да посети нещастните затворници, да се увери, че са живи и че с тях не се държат прекалено зле. Рискуваше много и разумът му подсказваше, че може да направи повече добро, ако сега си замълчи. Ала това нямаше да помогне на бедните Чиличънкови или на героичния кентавър.

Защото именно този аргумент хора като Маркварт често използваха, за да оправдаят своите безбожни действия или страха си.

Така че Йойона вече не се интересуваше колко ще вбеси Маркварт.

Продължи по пътя си, като мина през още една врата и покрай още един шокиран млад монах. След това се спусна по друго стълбище и спря, защото на пътя му стоеше брат Франсис.

— Не бива да си тук.

— Кой го казва? — сопна се отец Йойона.

— Върховният абат Маркварт — отговори Франсис без колебание. — Само той, аз и отец Де Унеро можем да слизаме тук долу.

— Все достойни хора — каза саркастично отец Йойона. — И защо така, брат Франсис? За да може да измъчвате невинните хорица на спокойствие?

Изрече думите високо и изпита задоволство от това, че младият страж зад него неспокойно се размърда.

— Невинни? — повтори скептично Франсис.

— Толкова ли ви е срам от действията ви, че ги вършите тук долу, далеч от всички? — продължи отец Йойона и пристъпи напред. — Знам какво е станало с Грейди Чиличънк.