Ала Йойона трябваше да си напомня това често в дните, които изминаваха без някакъв забележим успех. Пък и нещо друго започна да тормози ума му, като накрая се превърна в много силен дразнител — съдбата на затворниците на Маркварт. Те плащаха скъпо, може би вече прескъпо, заради неговата работа тук. Съвестта на Йойона крещеше да отиде и да види нещастните хора и кентавъра, който, ако наистина се бе борил рамо до рамо с Авелин срещу демона дактил, бе истински герой.
Но Йойона не можеше да го направи, не още, трябваше да подтисне тревогите си за затворниците. Може би трудът му тук щеше да ги спаси, каза си той или пък щеше да предотврати нови зверства от страна на Църквата.
Полека-лека той започна да напредва. Книгите в библиотеката не бяха хаотично наредени, както бе смятал в началото. Бяха разделени на секции, а те, на свой ред, бяха подредени хронологично, описвайки времето от най-ранните дни на Църквата допреди по-малко от два века, когато новата библиотека бе построена и това място се бе превърнало в архив, а не в място за работа.
За щастие повечето данни за времето, по което бе живял брат Алабарне, или поне тези извън Сейнт Мер-Абел, се пазеха тук.
Скоро след като откри общата подредба, отец Йойона започна своите търсения из най-ранните томове, които датираха отпреди първата година, годината на Богоявлението и Обновлението, разделяща историята на Стар и Нов Завет. Йойона реши, че отговорите на неговите въпроси може да се крият във времената преди Обновлението, при самото създаване на организираната Църква, във времената на свети Абел.
Не откри никакви отговори в малкото останали документи, от които не всички ставаха за четене — бяха хвалебствени творби, главно песни, славещи Бога. Много от тях бяха написани на пергаменти, които се ронеха така, че Йойона не смееше да ги докосне, а други бяха издълбани на каменни плочки. Писанията на свети Абел не бяха сред тях, разбира се — бяха изложени в главната библиотека горе. Йойона ги знаеше наизуст и не си спомняше в тях нещо, което да му помогне в търсенето. Ученията бяха най-вече общи мъдрости за поведението на хората и бяха отворени за различни тълкувания. Все пак отецът си обеща да отиде и да ги разгледа, когато има време, да види дали може да ги прочете в нова светлина и да открие нещо повече за истинските предписания на своята Църква.
Това, което най-много искаше, бе да намери Доктрината на Абата от същата тази година на Великото Богоявление, ала знаеше, че това е невъзможно. Един от големите грехове на Абеликанския орден бе, че първата Доктрина на Абата бе изгубена още преди много векове.
Затова отецът продължи работата си с това, което имаше в наличност, и зачете писанията, създадени непосредствено след Новия Завет.
Не откри нищо. Нищо.
По-малодушен човек би отстъпил пред тази непосилна задача, ала мисълта за отказ така и не премина през ума на Йойона. Той продължи своя преглед по хронология, откривайки някои окуражителни изрази на върховни абати, които Маркварт никога не би изрекъл.
И тогава намери едно наистина интересно томче, малка книжка с червена корица, написана от млад монах на име брат Франсис Гулиар през 130 година, година след първото пътуване към Пиманиникуит след Богоявление.
Ръцете на Йойона потрепериха, докато внимателно разлистваше страниците. Брат Франсис — колко иронично звучеше това име — бе един от подготвилите се за пътуването, след което се бе върнал и написал своята история!
Това само по себе си силно впечатли Йойона — днес на завръщащите се от Пиманиникуит монаси дори бе забранявано да обсъждат пътуването. Брат Пелимар се бе изпуснал и не бе живял дълго след това. Ала по времето на Франсис Гулиар избраните за пътуването дори бяха окуражавани, съдейки по текста, да разказват подробно своите истории!
Макар в тъмната стая да бе хладно, Йойона почувства как челото му се оросява с капки пот и той я попи, за да не капне върху крехкия пергамент. Отгърна страницата с треперещи пръсти и зачете:
Пък ако откриеш мъничките камъни в цвят сив и червен, приготви се да разнесеш Божията милост на лечителството из целия широк свят.
Отец Йойона отстъпи назад и си пое дълбоко въздух, за да се успокои. Ето защо абатството имаше толкова огромна колекция от мънички хематити, малките червени и сиви камъчета. Следващият абзац, в който брат Франсис Гулиар пишеше за спътниците си, потресе отеца дори още повече:
Тридесет и трима достойни братя плаваха по морето абеликанско, мъже млади и силни, добре тренирани, на които разчитахме да отведат двамата избрани до Пиманиникуит и да ги върнат обратно.
Читать дальше