Р. Салваторе - Духът на демона

Много, много надолу, подкрепян от тежки вериги, които тежаха повече от хиляда паунда, лежеше огромен каменен блок. Хубав и здрав, този камък бе взет от подземната каменоломна под южната част на двора на Сейнт Мер-Абел. Огромната кариера стигаше до най-дълбоките тунели на манастира — всъщност отец Йойона, скрит в подземните библиотеки, понякога чуваше дялкането по камъните — ала най-сигурният начин да се извадят камъни, необходими за абатството, бе използването на този кран.

Болката и усилието бяха полезни за младите монаси, смятаха техните отци и върховният абат.

Друг ден брат Делман щеше да се съгласи с това. Изтощението на тялото бе добро за духа. Ала не и днес, не и толкова скоро след завръщането му от дълго и трудно пътуване. Не искаше нищо повече от това да стигне до своята малка килия и да се свие в кревата си.

— Давай, братко Делман — скастри го отец Де Унеро с острия си глас. — Не искаш братята Калан и Сеумо да вършат всичко, нали?

— Не, отче Де Унеро — изпъшка брат Делман и се приведе така, че да притисне спицата по-силно, и напъна с всичка сила, а мускулите на гърба и краката му запулсираха от болка. Той притвори очи и изстена дълбоко. Ала тежестта внезапно се увеличи и колелото се завъртя на обратно.

Делман се ококори.

— Дръж го, братко! — изкрещя Калан, който бе проснат на земята, Сеумо вече залиташе на една страна.

— Заклинете го! — изкрещя отец Де Унеро.

Нещастният Делман напъна с всичка сила, ала краката му започнаха неумолимо да се хлъзгат. Защо Капан не се връщаше на колелото, зачуди се той? Защо Сеумо не ставаше? Защо всички се движеха така бавно?

Мина му през ум да пусне колелото и да се махне от пътя на спиците му, но знаеше, че е невъзможно. Без някой да го удържа, то щеше да се завърти прекалено бързо и да го размаже.

— Заклинете го! — отново чу той крясъка на Де Унеро, ала всичко ставаше толкова бавно.

А колелото вземаше надмощие и мускулите на Делман преминаха предела си…

Внезапно той падна назад, а всичките му стави се сгънаха на обратно. Чу внезапно изхрущяване, като камшик, и в единия му крак избухна силна болка. Той се извъртя, но едната му ръка беше приклещена и въртящото се колело го повлече бързо и го метна така силно настрани, че той се блъсна в коритото за поене на добитъка, а рамото му изпука.

Той остана неподвижен, почти в съзнание, цял в кръв и пот.

— Отведете го в личните ми покои — чу той гласа на Де Унеро. В следващия миг отецът бе над него, изглеждаше искрено загрижен.

— Не се безпокой, млади ми братко Делман — каза Де Унеро и макар да се опитваше да го успокои, гласът му все още звучеше злокобно. — Бог е с мен и с Неговата сила ще изцерим твоето изстрадало тяло.

Болката внезапно се засили, когато Калан и Сеумо вдигнаха младия Делман. През цялото му тяло преминаха вълни от агония, подпалвани от всеки мускул. След това се спусна мрак.

Дните се сляха в един, тъй като той не забелязваше как преминават.

За отец Йойона времето сега нямаше значение. Той напускаше подземната библиотека само когато физическите нужди на тялото му го принуждаваха и се връщаше колкото се може по-скоро. Не бе намерил нищо полезно сред томовете, свитъците и пергаментите, ала знаеше, че е близо. Чувстваше го, със сърце и душа.

Погледна рафта със забранените книги и се зачуди дали те бяха забранени не заради зла умисъл при написването си, а защото съдържаха истини, които щяха да уличат настоящите ръководители на Абеликанския орден. След дълго чудене, като дори веднъж стана и пристъпи към рафта, отец Йойона се засмя на собствената си параноя. Той познаваше тези книги, тъй като бе помагал при инвентаризацията им — едно от задълженията му, преди да придобие статуса на непорочен. В тях нямаше никаква скрита истина. Те бяха книги на злото, за земната магия на дактила и за изкривяването на силите на добрите камъни за зли цели, за призоваване на демони или вдигане на трупове, за създаване на чума или зла реколта — практики, неприемливи дори по време на война. На частна сбирка на отците Йойона бе научил, че една от книгите описва ужасното унищожение на реколтата през 67 година, когато Бехрен и Хонс-де-Беер били вкопчени в дълга война за контрола на проходите на планинската верига на Колана и Токата. Гладът бе обърнал хода на войната, ала цената, измерена в човешки животи и останалите лоши чувства, не си беше струвала.

Не, книгите в тъмния ъгъл не криеха никаква истина, освен ако не се вземаха предвид уроците, които можеха да се научат от допуснатите грешки.