Р. Салваторе - Духът на демона

Ала в действителност имаше една умело скрита врата, през която готвачите на абатството изхвърляха остатъците от храната.

Брат Юсеф извади граната, за да открие невидимата врата, тъй като порталът, освен че бе прикрит с магия, бе запечатан така и срещу отваряне отвън.

Вратата трябваше да има и истинска ключалка — ала преди монасите от Сейнт Мер-Абел да напуснат Сейнт Прешъс, брат Юсеф бе отишъл до кухнята, привидно за да набави провизии, но всъщност, за да унищожи катинара на входа. Явно върховният абат се бе сетил, че може да се наложи да влязат тихо в Сейнт Прешъс, досети се той, истински впечатлен от проницателността на господаря си.

Със слънчевия камък Юсеф унищожи крехката магическа ключалка и внимателно отвори вратата. В кухнята имаше само една млада жена, която си пееше, докато миеше гърне с гореща вода. Юсеф се озова до нея почти мигновено. Спря заслушан в безгрижната й песен и наслаждавайки се на иронията, породена от тази весела мелодия.

Жената спря да пее, усетила чуждото присъствие.

Юсеф се наслади на страха й още миг, сетне я сграбчи за косата и потопи лицето й във водата. Тя се опита да се съпротивлява, но нямаше никакъв шанс срещу безмилостния убиец. Юсеф се усмихна, когато тя падна на пода. Предполагаше се, че трябва да е лишен от чувства убиец, механична играчка, подчинена на волята на върховният абат, но всъщност изпитваше удоволствие от убийствата, харесваше му страха на жертвите, абсолютната му власт. Като погледна към мъртвата млада жена, той съжали единствено, че не е имал време, за да се наслади на предварителната игра, на ужаса преди смъртта.

В сравнение с него самата смърт бе бледа и скучна.

Сейнт Прешъс бе тих тази нощ, сякаш самият манастир си почиваше след изпитанията, на които го бе подложил върховният абат. Братята Правда, Юсеф и Данделион, вървяха по коридорите на абатството, а могъщият Данделион носеше чувала с паура през рамо. Видяха само един монах по пътя си към личните покои на абат Добриниън, но той не ги забеляза.

Юсеф приклекна на коляно пред вратата с малък нож в ръка. Лесно се справи със слабата ключалка, но издраска и изстърга дървото около нея, за да изглежда, че вратата е била отворена със сила.

Влязоха, а после минаха през още една врата, този път отключена, и се озоваха до леглото на Добриниън.

Абатът се стресна, събуди се и понечи да извика, но изведнъж притихна, щом видя двамата монаси и кривото назъбено острие на милиметри от лицето си. То блестеше зловещо на меката лунна светлина, нахлуваща в стаята през единствения прозорец.

— Знаел си, че ще дойдем — подразни го Юсеф.

Добриниън поклати глава.

— Мога да поговоря с върховния абат — помоли се той, — просто имахме малко неразбирателство, това е всичко.

Юсеф постави пръст пред устните си и се усмихна жестоко, но Добриниън продължи:

— Чиличънкови са престъпници, това е ясно — избъбри, като се мразеше за тези думи, за страха си. В душата му сега бушуваше голяма битка — съвестта му се бе изправила срещу най-съкровения инстинкт за самосъхранение.

Братята Правда наблюдаваха неговото страдание, без да разбират откъде идва то, но Юсеф истински му се наслаждаваше.

Тогава Добриниън се успокои и погледна Юсеф право в очите, внезапно преодолял страха си.

— Вашият Маркварт е зъл човек — каза той — и никога не е бил истински върховен абат на Абеликанската църква. Затова сега говоря на вас, в името на клетвите на нашия Орден за скромност, благочестие и достойнство — да се обърнете срещу тази злина, да откриете отново светлината… — Гласът му премина в хриптене, когато Юсеф, твърде порочен, за да чуе тези молби към съвестта си, прекара назъбеното острие през гърлото на абата.

После двамата се обърнаха към паура и го оставиха на пода. Данделион разви превръзката и откри раната, докато Юсеф претърсваше покоите на абата. Накрая той намери един малък нож, използван за разпечатване на писма. Острието му не бе широко като това на неговия кинжал, но все пак влезе доста точно в смъртоносната рана на паура.

— Донеси го тук — каза Юсеф на Данделион, който затътри Добриниън към писалището. Юсеф направи още няколко малки рани по трупа на абата, за да изглежда, че се е съпротивлявал.

След това, тихи като смъртта, убийците си излязоха, подобни на сенки, от Сейнт Прешъс и потънаха в тъмната нощ.

Още на следващата сутрин новината за убийството на абата се разпространи, зад укрепените стени се разнесоха панически крясъци, а просълзени войници се упрекваха, че са оставили паур да се промъкне покрай тях. Слухове за предстояща гибел се понесоха из кръчмите и улиците, а всеки разказваше своя версия на убийството, която се украсяваше все повече и повече. Докато Конър Билдебург се събуди в прословутия вертеп „Бойна вежда“ и научи какво е станало, историята вече включваше армия от паури в предградията на Палмарис, готова да нападне и да изколи всички хора, докато скърбят.