Р. Салваторе - Духът на демона

Конър се облече набързо и излезе от бардака. Спря една карета и каза на кочияша да го откара до имението Чесуинд, домът на неговия чичо.

Вратите бяха затворени, а каляската веднага бе обкръжена от дузина войници с извадени оръжия. Конят рязко спря, а Конър и изплашеният кочияш усетиха погледите на много стрелци върху себе си.

Щом го познаха, стражите се успокоиха и му помогнаха да слезе, сетне казаха на кочияша да си тръгва.

— Чичо ми добре ли е? — разтревожено попита Конър, докато стражите го ескортираха през портата.

— Изнервен е, господарю Конър — отвърна един от тях. — Като си помислиш, че паур може така лесно да премине през защитите ни и да убие абат Добриниън! И всичко това точно след проблемите в абатството! Тъмни времена са настанали!

Конър не отговори, но слушаше внимателно думите на мъжа и неизречените, може би дори неосъзнати усложнения зад тях. После хукна към имението и по добре охраняваните коридори, към залата за аудиенции на своя чичо.

Войникът, който стоеше до бюрото на барон Рочефорт Билдебург, бе едрият човек, чийто нос бе разбит от самия върховен абат Далбърт Маркварт. Сега през лицето му имаше превръзка.

— Чичо ми знае ли, че съм тук? — попита го Конър.

— Скоро ще се присъедини към нас — изфъфли стражът, тъй като и устата му бе засегната от атаката на магнетита.

В същия миг чичото на Конър влетя в стаята през една странична врата, а лицето му светна, когато видя племенника си.

— Слава на Бога, че си добре — каза щастливо баронът. Конър бе любимият роднина на Рочефорт Билдебург и понеже той нямаше деца, повечето хора смятаха, че той ще наследи титлата му.

— А не трябваше ли? — попита Конър с типичното си спокойствие.

— Те убиха абат Добриниън — отговори Рочефорт и седна на писалището.

Конър не пропусна усилието, което костваше на чичо му дори това простичко движение. Рочефорт бе пълен човек и страдаше от изключителни болки в ставите. До предишното лято яздеше из полята всеки ден, в слънце и дъжд, ала тази година това се случваше много рядко.

Очите на Рочефорт също подсказваха колко е остарял. Преди сиви и блестящи, сега те бяха потъмнели и мътни. Конър искаше титлата барон на Палмарис, откакто бе пораснал достатъчно, за да разбира престижа и властта, идващи с нея, но сега, когато моментът сякаш наближаваше, бе открил, че може да почака — и то още много години. Беше по-щастлив от настоящото си положение, стига скъпият му чичо, който за него бе като баща, да е жив и здрав.

— Как може чудовищата да търсят мен? — отговори спокойно Конър. — Абатът е ясна цел за враговете ни, но аз?

— Абатът и баронът — напомни Рочефорт.

— Наистина съм щастлив, че си взел мерки — бързо добави Конър. Може би ти си цел, но не и аз. Доколкото им е известно, аз съм просто обикновен младеж, който обича да се весели по кръчмите.

Рочефорт кимна, изглеждаше успокоен от логиката на Конър.

Подобно на загрижен баща, той не се боеше за себе си и наполовина колкото за Конър.

Ала Конър не бе много уверен в собствените си думи. Промъкването на паура в Сейнт Прешъс точно сега, скоро след оттеглянето на отвратителния върховен абат, му изглеждаше прекалено подозрително, а като гледаше обезобразеното лице на охраняващия чичо му страж, се чувстваше все по-зле.

— Искам да останеш в имението Чесуинд — каза Рочефорт.

Конър поклати глава.

— Имам работа в града, чичо — отвърна той. — А и с паури се бия вече месеци наред. Не се страхувай за мен.

Той потупа Закрилник, който почиваше в ножницата си. Рочефорт се вгледа в самоуверения младеж. Ето това харесваше у Конър — увереността, елегантността. На младини и той бе същият, скачаше от кръчма в кръчма, от бордей на бордей, гребеше от живота с пълни шепи, излагаше се на опасности. Каква ирония, помисли си той, че сега, когато бе вече стар и пред него имаше все по-малко време, удоволствия и вълнения, той пазеше живота си повече. А Конър, който имаше какво да губи, не се боеше от нищо, чувстваше се безсмъртен и неуязвим.

Баронът се засмя и отхвърли възможността да принуди племенника си да остане в имението Чесуинд, разбираше, че ако го направи, ще му отнеме онова, което харесва най-много у него.

— Поне вземи един от войниците ми за охрана — предложи той като компромис.

Ала Конър отново поклати глава.

— Това само ще ме посочи като потенциална мишена — обясни той. — Познавам града, чичо. Знам откъде да намеря информация и къде да се крия.

— Хайде, бягай тогава — извика примирено баронът и се засмя. — Ала знай, че не носиш отговорност само за своя живот. — Изправи се с по-малко усилие, отколкото му бе коствало сядането, потупа няколко пъти Конър по рамото, а след това положи длан на врата му.