Р. Салваторе - Духът на демона

Ала след своя опит с Маркварт Конър не вярваше и в това. Думите „прекалено удобно“ се въртяха в ума му винаги, когато обмисляше доказателствата, водещи до едно на пръв поглед логично заключение. Тази нощ той мина край „Пътят на задругата“, която бе отворена от Дейнси Оукъмб предния ден по негово настояване. Беше й обяснил, че Чиличънкови ще са в отчаяна нужда, когато се върнат в Палмарис — макар че сам не вярваше в тяхното завръщане, — ако кръчмата не продължи да работи. Мястото бе претъпкано и всички бяха нетърпеливи да чуят слуховете за случилото се с абат Добриниън и Кели Лий, нещастното момиче от кухнята. Конър мълча през повечето време и само слушаше, опитваше се да научи нещо полезно — нелека задача сред морето от думи.

И въпреки че искаше да остане незабелязан, често го заговаряха, тъй като хората смятаха, че един благородник ще знае повече за станалото.

На въпросите им Конър само се усмихваше и клатеше глава.

— Не знам нищо повече от това, което чувам тук — отговаряше той.

Нощта мина, без да научи нищо ново. Раздразнен, Конър се облегна на стената и затвори очи. Само думите на един приятел за „новаци“, дума, която описваше посетители, които досега не бяха идвали в „Пътя“, го извади от дрямката.

Отне му няколко мига да фокусира погледа си и да го премести от тълпата към вратата и двамата мъже — единият дребен, а другия огромен, които стъпваха с грацията и напрегнатостта на тренирани войни.

Очите на Конър се разшириха. Познаваше тези двамата и знаеше, че дрехите на обикновени селяни, които носеха, не им подхождат.

Къде бяха робите им?

Самата гледка на Юсеф докара болка в бъбрека на Конър и предвид последната му среща с двамата монаси, благородникът счете за разумно да се скрие в тълпата. Махна на Дейнси и когато тя дойде от другата страна на бара, той посочи новодошлите и каза:

— Виж какво искат тия двамата и им кажи, че не съм идвал в „Пътя“ от седмица.

Дейнси кимна и се отдалечи, а Конър изчезна към задния вход.

Все пак се опита да остане наблизо, за да разбере какво си приказват двамата с момичето, защото те я приближиха. Шумът в кръчмата обаче пречеше на подслушването.

Докато Дейнси — прекрасната Дейнси — нарочно не извиси гласа си, казвайки:

— О, но той не е идвал тук вече цяла седмица!

Подозренията на Конър се потвърдиха, монасите наистина търсеха него — а защо, можеше да се сети и сам. Както можеше да се сети и защо Кели Лий не бе разрязана, защо паурът не бе потопил шапката си в кръвта й, традиция, която никое уважаващо себе си джудже не би пренебрегнало. Той се осмели да се обърне към Дейнси, която го погледна с крайчеца на окото си и в същото време „неволно“ поразтвори блузата си с другата ръка, привличайки вниманието на всеки стоящ наблизо мъж, включително и на двамата монаси. Добро момиче, помисли си Конър, и се възползва от момента, за да набере малко преднина. Отне му повече от минута, за да излезе от претъпкания хан, ала след това бе свободен и вдишваше соления въздух на нощта в Палмарис, под чистото небе.

Погледна назад към кръчмата, за да види как тълпата се размества, като че някой я разбутва, за да се добере до вратата.

Конър не изчака да види кой е това. Ако монасите се бяха усетили, че Дейнси ги будалка, щяха да знаят накъде да тръгнат. Благородникът се втурна към един ъгъл, скри се зад него и надзърна към вратата на хана.

Юсеф и Данделион изскочиха навън.

Конър се спусна по улицата, а мислите бушуваха в главата му. Без да губи време, той се покатери на един покрив по водосточна тръба, легна по корем и видя, че монасите идват до ъгъла по следите му. После се обърна настрани и тихо запълзя.

Тук горе, под звездите и над светлините на града, Конър не можеше да не потъне в спомени. Това бе едно от любимите места на Джил, нейното скривалище от света. Тя често идваше тук, за да остане насаме с мислите си, да си спомни за миналите събития, които убягваха на крехкото й тогава съзнание.

Дращенето на метал прогони мислите за Джил — единият от монасите, по всяка вероятност Юсеф, вече бе започнал да се катери.

Конър побягна, скочи към покрива на съседната сграда, изкачи се до върха му и се спусна по другата страна, хвана се за ръба и скочи на улицата. Хукна с всичка сила, мислейки си за Джил, за цялата лудост, която бе нахлула в неговия малък свят.

Абат Добриниън бе мъртъв. Мъртъв! И това не бе дело на паур.

Не, тези двамата го бяха сторили, лакеите на върховния абат Далбърт Маркварт, предводителя на цялата Абеликанска църква. Маркварт бе убил Добриниън заради неговата съпротива и сега бе пратил убийците си и след него.