Р. Салваторе - Духът на демона

— Прощавайте — заекна отецът, докато мъжът, красив човек на около двадесет години, прецапваше пътя до него, — не ви чух в дъжда.

— Няма нужда да се извинявате — каза дружелюбно човекът и помогна на Йойона да се изправи, като изтърси малко от калта по робата му. — Опасявах се от такъв инцидент още откак напуснах Палмарис.

— Палмарис? — повтори Йойона. — И аз идвам от този тъй прекрасен град.

Монахът забеляза, че изражението на мъжа стана кисело, като чу думата „прекрасен“ и реши да замълчи и да слуша.

— Е, аз карах доста бързичко — отговори той, безпомощно поглеждайки фургона.

— Няма да е лесно да го извадим от калта — съгласи се Йойона.

Човекът кимна.

— Ще намеря местни да помогнат — каза той, — на около три мили зад нас има град.

— Хората там са учтиви — с надежда каза Йойона, — мога да ви придружа, те с радост ще помогнат на един свещеник, а и бяха много мили с мен снощи, когато отседнах там. А после, като извадим фургона, може би ще ме вземете със себе си. Аз пътувам към Урсал и пред мен има още много път, а вече съм старичък за него.

— И аз пътувам към Урсал — каза човекът. — Тъкмо ще ми помогнете да предам съобщението, тъй като то засяга вашата Църква.

Йойона наостри слух при тази забележка и повдигна вежда.

— О! — рече той.

— Скръбна вест — продължи човекът, — наистина скръбна вест е — загинал е абат Добриниън.

Очите на Йойона се разшириха и той залитна, но бързо се хвана за ръкава на мъжа, за да не падне.

— Добриниън? Как?

— Паур — отвърна човекът, — мръсен гаден плъх. Промъкнал се в манастира и го убил.

Йойона не можеше да повярва на ушите си. Мислите препуснаха в главата му, но той се чувстваше твърде зле и беше много объркан. Седна пак на калния път и скри лицето си в шепи. Заплака, но не знаеше за кого — за абат Добриниън, за себе си или за своя обичан Орден.

Кочияшът успокоително сложи ръка на рамото му и след малко заедно поеха към града, като човекът обеща, че ще нощуват там, дори ако хората успеят да извадят фургона от калта.

— И ще пропътуваш с мен остатъка от пътя до Урсал — каза той усмихнат, опитвайки се да окуражи монаха. — Имам топли завивки, ще те стоплят, отче, и хубава храна, много хубава храна, за из път.

Едно от семействата в малкия град настани Йойона и кочияша в топли легла за през нощта. Монахът си легна рано, но не можа да заспи веднага, тъй като в къщата дойдоха много хора. Всички идваха да чуят със собствените си уши от кочияша вестта за тъжната участ на абат Добриниън. Йойона лежеше тихо и слушаше дълго разговорите, докато накрая, потен и треперещ, потъна в сън.

Юсеф и Данделион не се върнаха с нас.

Отец Йойона внезапно се събуди. Къщата бе притихнала и тъмна заради облачното небе.

Йойона се огледа, присвивайки очи.

— Кой е там? — попита той.

Юсеф и Данделион не се върнаха с нас! — чу той отново, този път по-отчетливо.

Не, не бе чул, осъзна Йойона, тъй като наоколо не се чуваше нищо освен тежкото барабанене на дъжда по покрива. Чуваше думите в ума си и в миг разбра кой ги е поставил там.

— Брат Браумин? — попита той.

Опасявам се, че върховният абат ги е изпратил по дирите ти, предадоха му мислите. Бягай, приятелю, бягай, учителю. Върни се в Палмарис, ако не си далеч оттам, в двора на абат Добриниън и не позволявай на братята Юсеф и Данделион да влязат в Сейнт Прешъс.

Връзката бе слаба, но Браумин не ползваше често хематита, а и вероятно сега го правеше при сложни обстоятелства.

Ти къде си? — попита телепатично Йойона. В Сейнт Мер-Абел?

Моля ви, отче Йойона! Трябва да ме чуете. Юсеф и Данделион не се върнаха с нас!

Връзката отслабваше — Браумин се изморяваше, разбра Йойона. Тогава, внезапно, тя прекъсна напълно и Йойона се изплаши, че Маркварт или Франсис са го намерили.

Ако това наистина бе Браумин. Можеше да е просто халюцинация от треската му.

— Те не знаят — прошепна отецът, осъзнал, че съобщението на Браумин не споменава нищо за абат Добриниън. Йойона се измъкна от леглото, простенвайки от усилието, и тихо премина през къщата. Стресна първо стопанката, като почти се стовари върху й, защото тя спеше на земята в общата стая. Беше му дала собственото си легло. Той не искаше да я безпокои, но имаше неща, които не можеха да чакат.

— Кочияшът? — попита той. — В къщата ли е, или е подслонен при друго семейство.

— Не, не — каза жената, опитвайки се да бъде любезна. — Той спи в стаята на малките ми синове.

— Извикай го — каза й отец Йойона, — веднага.