Р. Салваторе - Духът на демона

— Носиш сърцето ми в себе си, момче — каза той тъжно. — Ако те намерят, както откриха Добриниън, знай, че няма да го преживея.

Конър повярва на всяка негова дума. Прегърна го и уверено излезе от стаята.

— Скоро той ще бъде твоят барон — каза Рочефорт на войника.

Мъжът го погледна и кимна, очевидно одобряваше избора.

— Отвори го.

— Но, господарю Билдебург, не виждам причина да обезпокояваме мъртвите — отговори монахът. — Този ковчег бе благословен от брат Талумус, нашият най-висшестоящ…

— Отвори го — повтори Конър и прикова младежа с поглед.

Младият монах още се колебаеше.

— Чичо си ли трябва да викна?

Монахът прехапа устни, но отстъпи пред тази заплаха и се приведе ниско, за да отвори дървения капак на ковчега — в него лежеше жената, а плътта й бе вече посиняла.

За ужас на монаха Конър се протегна и я хвана за рамото, повдигна я и я обърна. Надвеси се над трупа и без да обръща внимание на миризмата, го огледа внимателно.

— Някакви рани? — попита той.

— Само белези от удавянето — отвърна монахът, — подпухнала е.

Освен това е станало в гореща вода. В началото лицето й бе зачервено, но сега кръвта и животът й са си отишли.

Конър внимателно постави тялото на мястото му, изправи се и даде знак на монаха да затвори ковчега. Постави ръка върху устата си и загриза нокътя на палеца си, докато се мъчеше да проумее какво става. Монасите от Сейнт Прешъс се отнасяха много мило с него. Бяха изплашени и объркани, а присъствието на така важен роднина на барон Билдебург им помогна да се успокоят.

В стаята на абат Добриниън Конър не намери почти никакви следи.

И двете тела все още бяха там, като абатът бе почистен и внимателно положен на своето легло, а паурът лежеше там, където го бяха намерили монасите. Кръвта по стените още не бе измита. Когато Конър бе възразил срещу промените в стаята, монасите дълго и убедително му описаха сблъсъка, така както го бяха разчели — абатът бил ранен пръв, и то няколко пъти, вероятно изненадан, докато спи. Раната на гърлото била смъртоносна, но въпреки това абатът успял да пресече стаята и да вземе малкия си нож.

Колко горди бяха монасите от Сейнт Прешъс, че абатът им е успял да отмъсти на своя убиец!

За Конър, който се бе борил със страховитите паури, изглеждаше невероятно, че един хвърлен нож може така точно да повали някого, а още по-странно бе това, че Добриниън бе успял да стигне бюрото с прерязаното си гърло. Станалото не бе съвсем невероятно и той задържа подозренията си за себе си, приемайки описанието с неразгадаемо кимване и кратка похвала за смелия Добриниън.

После разпита как паурът се е промъкнал вътре и научи за втората жертва, нещастното момиче, нападнато и удавено в кухнята. За монасите оставаше загадка как е влязъл паурът, тъй като вратата била магически запечатана и не можела да бъде отворена отвън, пък и била невидима на стената на абатството. Единственото обяснение бе, че глупавото момиче е било или в съюз, или, по-вероятно, измамено от паура, и го бе пуснала вътре.

Това също звучеше вероятно на Конър, макар да изискваше малко въображение, но сега, докато гледаше момичето, младият благородник отново бе овладян от страхове и подозрения. Все пак той отново не каза нищо на монасите. Разбираше, че без ръководството на единствения човек с власт в абатството те едва ли можеха да сторят нещо.

— Горкото момиче — каза, докато монасите го ескортираха от мазето на манастира — там, където Чиличънкови бяха държани като затворници, напомни си.

— Вашият чичо ще ни помогне да се предпазим от други нападения, нали? — попита един от монасите, който чакаше в параклиса.

Конър помоли за пергамент и малко мастило и бързо надраска една молба за такава помощ.

— Отнеси това до имението Чесуинд — рече той. — Разбира се, че родът Билдебург ще направи всичко по силите си, за да защити Сейнт Прешъс.

После се сбогува с монасите и пое по улиците на Палмарис, място на клюки и слухове, където наистина можеше да намери отговори на въпросите, които го тормозеха. Защо паурите бяха решили да ликвидират абат Добриниън, който и без това не бе участвал активно в сраженията?

Само шепа монаси бяха излезли от Сейнт Прешъс, за да се бият на север, и те не бяха изиграли някаква решаваща роля. Предвид това и факта, че Сейнт Прешъс бе служил повече като лечебница по време на войната, изглеждаше невероятно някое от действията на Добриниън да е подтикнало паурите към такава отчаяна стъпка. Единственото обяснение бяха монасите от Сейнт Мер-Абел, които според слуховете бяха дошли от север, нападайки чудовищата и вероятно избивайки много от тях, като неволно бяха превърнали абата в мишена за убийството.