Р. Салваторе - Духът на демона

Нещо повече, монасите забелязаха, че гоблинът е вързан за глезена с въже. Юсеф се обърна към Данделион и му кимна — щяха да използват това като предимство.

Докато слънцето се скриваше зад хоризонта, гоблинът излезе от лагера, следван от паур, който държеше другия край на въжето. В гората робът започна да събира дърва, докато пазачът му стоеше наблизо.

Юсеф и Данделион, безшумни като падащите сенки, заеха позиция.

Слабият монах се покатери на едно дърво, а по-едрият Данделион се промъкваше иззад дърветата към паура.

— По-бързо, глупако — скара се паурът на гоблина и разрита шумата. — Приятелите ми ще изплюскат целия заек, докато се натуткаш! За мен ще останат само кокали за глозгане!

Гоблинът, действително окаяно създание, го погледна за миг и загреба още малко подпалки.

— Моля ви, господарю — оплака се той, — ръцете ми са пълни и гърбът ме боли.

— Млъкни! — изръмжа паурът. — Мислиш, че това е всичко, което можеш да пренесеш? Е, не стига за огън през нощта. Да не искаш пак да идваме? Жив ще те одера, смрадльо такъв!

Юсеф се спусна на земята точно до изненадания паур и го халоса здраво по главата. Миг по-късно Данделион дотича и нападна джуджето в гръб, обви го в мечешка прегръдка и като се засили, заби лицето му в кората на най-близкото дърво.

Здравият паур обаче не се предаваше и заби лакът в гърлото на Данделион. Едрият монах почти не го усети, стисна го по-силно и като видя, че спътникът му приближава, вдигна високо ръката на паура, разкривайки гърдите му.

Кинжалът на Юсеф потъна прецизно между две от ребрата на упоритото джудже и стигна право до сърцето. Данделион, държейки здраво гърчещото се джудже, сполучи да освободи едната си ръка и притисна раната, за да не изтече твърде много кръв.

Не и тук.

Междувременно Юсеф се обърна към гоблина.

— Свободен си — прошепна той развълнувано и му махна да бяга.

Гоблинът едва се сдържа да не изпищи, втренчи се в човека, а после в дървата, които държеше. Треперещ от вълнение, той ги хвърли на земята, освободи глезена си от въжето и побягна в притъмняващата гора.

— Мъртъв ли е? — попита Юсеф, докато Данделион поставяше тялото на земята. Едрият монах кимна и започна да превързва раната. Беше важно да не тече кръв, когато се върнат в Палмарис и по-точно в Сейнт Прешъс. Юсеф взе оръжието на паура — грозно на вид, назъбено криво острие, дълго и дебело колкото ръката му, а Данделион пъхна джуджето в тежък чувал. После се озърна, за да се увери, че другите паури не са усетили нападението. След миг двамата поеха бързо на юг, тъй като товарът не представляваше проблем за силния Данделион.

— Не трябваше ли да вземем и гоблина? — попита Данделион, когато забавиха ход, приближавайки северната стена на града. — За Конър Билдебург?

Юсеф се замисли, опита се да не се изхили на факта, че глуповатият му приятел предлага това чак сега, повече от час след бягството на създанието.

— Трябва ни само един — увери го Юсеф. Върховният абат се бе изразил достатъчно ясно. Всяко действие срещу абат Добриниън трябваше да изглежда като инцидент или да носи улики за извършител, различен от Маркварт — усложненията за Църквата щяха да са сериозни, ако се докажеше, че Сейнт Мер-Абел има пръст в убийството. Но Конър Билдебург не бе такъв проблем. Ако неговият чичо, баронът на Палмарис, въобще заподозреше Църквата за смъртта му, той, в своето неведение за враждата между абатствата, вероятно щеше да обвини Сейнт Прешъс, а не Сейнт Мер-Абел. А дори и да насочеше вниманието си към манастира в Залива на Вси светии, нямаше да може да направи нищо по въпроса.

За тренираните убийци не представляваше никакво усилие да преминат градските стени, незабелязани от уморените пазачи. Войната се бе отдалечила от града и макар отделни банди като тази, на която монасите се бяха натъкнали, все още да скитаха наблизо, те не представляваха заплаха, предвид градския гарнизон, подсилен наскоро и от цял отряд кралски хора от Урсал.

Сега Данделион и Юсеф отново сложиха кафявите роби и поеха по улиците със смирено сведени глави. Бяха обезпокоени само веднъж един просяк не ги оставяше на мира и си позволи да ги заплаши, за да му дадат сребърна монета, но бе захвърлен от брат Данделион към една улична стена.

Бе късна вечер, Сейнт Прешъс бе тъмен и притихнал. Монасите обаче не се успокоиха от този факт, защото знаеха, че хората от техния орден са много по-бдителни от мързеливите градски стражи. И отново върховният абат ги бе подготвил добре. На южната стена на манастира, която всъщност бе част от самата главна сграда, нямаше прозорци или видими врати.