Р. Салваторе - Духът на демона

Това, разбира се, не беше истинското му име. Той се казваше Куинтал. Нямам представа дали това е фамилията или собственото му име, нито дали има и друго. За мен бе просто Куинтал. Не мисля, че го убих, чичо Мейдър — поне не и когато бе все още човек. Мисля, че човешкото му тяло загина заради странния свредел, който той носеше, магическа връзка, както по-късно откри Авелин, със самия демон дактил.

Въпреки това плаках за този човек, за смъртта му, в която изиграх голяма роля. Действията ми имаха за цел да защитят Авелин, Пони и мен, и несъмнено бих реагирал по същия начин отново, бих се борил с брата Правда, без да чувам протестните викове на моята съвест.

И все пак аз плаках за този човек, за смъртта му, за потенциала, изгубен и изкривен по пътищата на злото. Когато се замисля сега, истинската тъга, голямата загуба е, че във всеки човек блести свещта на надеждата, на саможертвата за другите, възможността да се направят неща, с които целият свят да стане малко по-добър. Във всеки човек, мъж: или жена, спи възможността да стане велик, добър.

Това прави още по-ужасяваща постъпката на предводителите на абатството на Авелин, превърнали човека Куинтал в изчадието, което наричат брат Правда.

След смъртта му за пръв път усетих ръцете си окървавени. Моите предишни битки с хора се ограничаваха до срещата ми с тримата трапери, а тях дарих с милост, която не остана неотплатена! Ала за Куинтал нямаше милост, нямаше и да има, ако бе оцелял от стрелата и падането си, дори ако демонът дактил и магическият свредел не бяха отмъкнали душата от тялото му. Нищо, освен смъртта не би могло да отклони брата Правда от задачата му да убие Авелин. Целта му бе всепоглъщаща, прогорена във всяка негова мисъл от дългия и мъчителен процес, който бе унищожил самосъзнанието му и бе почернил сърцето му. Може би затова демонът дактил го бе намерил и използвал.

Колко жалко, чичо Мейдър. Каква загуба.

В годините си на пазител, дори преди битката при Дъндалис, съм убивал много и различни същества — гоблини, паури, великани, — ала за тях не съм проронвал и една сълза. Замислих се върху това след смъртта на Куинтал.

Не бяха ли моите сълзи просто израз на това, че издигам расата си над останалите, и ако да, не е ли това най-грозната форма на гордост?

Не, казвам това уверено, защото със сигурност бих плакал, ако злата съдба накара меча ми да прониже някой от Туел’алфарите. Със сигурност намирам смъртта на един елф толкова тъжна и трагична, колкото и тази на човешко същество.

Но къде е разликата?

Разликата е в съвестта, мисля аз, тъй като ние, хората, а Туел’алфарите може би дори в по-голяма степен, притежаваме възможността, инстинкта да изберем пътя на доброто. Това не е така с гоблините, а още по-малко със злите паури. Не съм убеден за великаните — може би те са просто твърде глупави, за да разберат какви страдания причиняват техните нападения. Във всеки случай не изпитвам угризения на съвестта и не роня сълзи, когато някое от тези създания падне жертва на Буря или Ястребокрилия. Със своята злина те сами предизвикват смъртта си. Твари на дактила, зли изчадия, убиващи хора, а нерядко и свои, само заради удоволствието от това.

Говорих с Пони и тя предложи интересен вариант. Чудеше се дали гоблиново бебе, отгледано от хора или Туел’алфари, сред красотата на Андур’Блау Иннинес, би станало зло като другите от вида си. Дали злото в тези твари е вродено и вечно, или се възпитава у тях?

Моят и твой приятел, Бели’мар Джуравиел, имаше отговор за нея, тъй като наистина преди много време неговият народ бе отгледал гоблиново дете като собствено в своята вълшебна земя. Този гоблин бе станал също толкова зъл и свиреп, колкото и останалите от вида му, родени в черните дупки на далечни планини. Винаги любопитните елфи опитали същото и с дете на паур, но резултатите били още по-пагубни.

Затова аз не плача за гоблините, паурите и великаните, чичо Мейдър. Не роня сълзи за изчадията на дактила. Но плача за Куинтал, който падна в мрака. За потенциала, който бе изгубен, за ужасния избор, който го тласна по пътищата на злото. И си мисля, чичо Мейдър, че плачейки за Куинтал или за всеки друг човек или елф, който злата съдба ме принуди да убия, запазвам собствената си човечност. Това е белег от битката, който, опасявам се, никога няма да зарасне.

Единствената магия, която носеха, бе гранат, който засичаше употребата на други магически камъни, а също така и слънчевият камък, който разваляше магията. В действителност нито един от тях не бе особено умел със светите камъни, тъй като бяха прекарали малкото години в Сейнт Мер-Абел в усилени физически тренировки и подготовка за титлата брат Правда. Керванът бе поел на изток тази сутрин, а двамата монаси, сменили робите си с дрехи на обикновени селяни, отидоха на юг, към ферибота за Палмарис, и се качиха на първия от трите му курса през Масур Делавал призори. Бяха в града по обед и без да губят време, поеха на север, прескачайки стената, вместо да минат през портите. Когато слънцето вече се бе спуснало ниско на запад, Юсеф и Данделион забелязаха първите си жертви — група от четири чудовища, трима паури и гоблин, които си бяха направили лагер сред купчина канари на по-малко от десет мили от Палмарис. Бързо стана ясно, че гоблинът в групата е роб, тъй като той вършеше почти всичката работа, а когато се забавеше, получаваше шамар по врата, за да се разбърза.