Р. Салваторе - Духът на демона

А и абат Добриниън вероятно вече не бе неутрален по този въпрос.

Абатът на Сейнт Прешъс със сигурност бе разярен от отвличането на Чиличънкови, а и от отношението към самия него от страна на контингента от Сейнт Мер-Абел. Особено от последното, подсмихна се върховният абат, смятайки, че другият е повече обиден от наранената си гордост, нежели от мъченията на пленниците. А какво да кажем за барон Билдебург, който бе готов да поведе битка с Църквата заради племенника си?

Прехвърляше в главата си проблемите, които изглеждаха като сгърчени черни създания, които растяха след всяко премисляне и ставаха огромни, като черни стени, които го обкръжаваха, задушаваха и погребваха.

Старецът тропна с крак и тихо извика. Щяха ли целият свят и Църквата да се обърнат срещу него? Наистина ли бе сам в своето разбиране за истината? Какви ли конспирации бяха задвижили противния Йойона и глупака Добриниън? Да не говорим за покварата, започната от злия Авелин Десбрис!

Умът на Маркварт бушуваше, търсейки процепи в тези черни стени и начин да пребори тъмнината. Трябваше да върне Йойона от пътя му за Урсал, обратно в Сейнт Мер-Абел, където можеше да следи всяка негова стъпка. Да, това бе необходимо.

И трябваше незабавно да изпрати Юсеф и Данделион след камъните, откраднати от Авелин, за да ги върнат там, където им е мястото, в Сейнт Мер-Абел. Това щеше да е разумно. А Конър и Добриниън, които можеха да се окажат проблем? Трябваше да ги убедят или…

Върховният абат спря за миг, стоеше извън кръга от фургони и опитваше да успокои дишането си. Силата се върна в сърцето му, желанието да се бори, да направи всичко, което бе необходимо, за да стигне до заветната цел.

Постепенно успя да отвори очи и след това да отпусне свитите си юмруци.

— Отче?

Викът долетя зад него, познат глас, който не беше на враг. Маркварт се обърна и видя загрижения брат Франсис да го гледа.

— Отче? — повтори Франсис.

— Върви и кажи на Юсеф и Данделион веднага да дойдат при мен рече му старецът, — а след това се присъедини към разговорите в кръга на фургоните. Трябва да знаеш какво е настроението на твоите братя.

— Да, абате — отвърна Франсис, — ала трябва ли да стоите тук сам, с чудовищата…

— Веднага! — изръмжа Маркварт.

Брат Франсис изчезна зад един фургон, влизайки в кръга. Миг по-късно две фигури, едната огромна, а другата стройна, се появиха тихо и се поклониха пред своя господар.

— Време е да изпитаме вашите умения — каза Маркварт. — Сега носите титлата на братя Правда и за всеки от вас това е единственото име, което ще знаете, името, което ще използвате дори помежду си. Вие не може да разберете колко важно е това, съдбата на Църквата зависи от действията ви през следващите няколко дни.

— Брат Франсис смята, че откраднатите камъни са в ръцете на жената, Джилсепони Олт, наричана от приятелите си още Джил или Пони — продължи Маркварт. — Смятаме, че тя е в района около Каер Тинела, на север от Палмарис, по пътя към Гористите земи.

— Тръгваме веднага — отвърна Юсеф.

— Ще тръгнете сутринта — поправи го върховният абат Маркварт. Дегизирани, за да не личи, че сте монаси. Минете с ферибот реката, а оттам право в Палмарис. Пътят на север ще почака един ден.

— Да, върховни абате — отвърнаха двамата едновременно.

— Или пет дни — продължи Маркварт, — ако отнеме толкова. Виждате ли, имам проблем в Палмарис, който трябва да бъде отстранен.

Маркварт отново се поколеба, чудеше се какво да направи. Може би трябваше да раздели двамата, та ако единият се провали, другият все пак да стигне до камъните. Може би трябваше да зареже Палмарис и да се съсредоточи върху камъните и когато уреди това, да върне двамата в града.

Не, осъзна той. За това време конспирацията срещу него щеше да е напълно разгърната, може би дори щяха да очакват действия от негова страна, а и по-лошо. Конър познаваше жената и можеше да я намери преди монасите.

— Конър Билдебург — внезапно каза абатът. — Той се превърна в проблем за мен и за цялата Църква. Иска камъните за себе си — излъга той.

— Проблемът ще бъде решен — каза брат Юсеф.

— Не оставяйте никаква следа.

След дълго мълчание двамата мъже се извърнаха и понечиха да си тръгнат. Маркварт почти не ги забеляза, обмисляйки последните си думи.

Не оставяйте никаква следа.

Щеше ли това да е възможно с подозрителния абат Добриниън в Палмарис? Добриниън не бе наивен, нито пък бе слаб с малкото камъни, с които разполагаше, а един от тях бе камъкът на душата. Той може би щеше да намери духа на Конър, преди да напусне този свят, и да научи истината от него. Ала Добриниън бе сам, изолиран. Нямаше друг монах в Сейнт Прешъс, който да е от значение и който да може да използва хематита за такава трудна задача.