Р. Салваторе - Духът на демона

— Нашите следотърсачи не докладваха нищо такова — каза той на Роджър.

— Бяха ли твоите следотърсачи преди мен или вътре в града? — отговори Роджър.

Томас погледна към Белстър и останалите в групата, търсейки помощ, но те просто поклатиха безпомощно глави.

— Ако все пак тръгнете на рат и аз ще остана с Нощната птица и Пони — завърши Роджър, направи крачка назад и застана до пазителя.

Това бе прекалено дори за Томас и останалите упорити и горди хора.

— Към Палмарис — неохотно каза Томас на Елбраян.

— Тръгваме призори — отговори пазителят, сетне погледна към Роджър и кимна одобрително, докато събранието се саморазпусна.

Роджър не отвърна на погледа му нито с кимване, нито с усмивка, бе казал каквото трябваше, нищо повече. Без да срещне погледа на пазителя или да продума нещо, младежът си тръгна.

Скоро Елбраян и Пони останаха сами край пламъците и Джуравиел слезе от дърветата, за да се присъедини към тях.

— Какво му каза? — попита пазителят, давайки си сметка, че елфът вероятно е поговорил с Роджър Локлес.

— Същото, което и на теб край камъните, когато бе заслепен от гордост — отвърна закачливо Джуравиел.

Елбраян се изчерви силно и извърна глава, добре си спомняше унизителния момент. Току-що се бе бил с Тунтун — истинска битка, а не планиран спаринг, обвинявайки елфическата девойка, че го е измамила, за да го остави със студено ядене. Тунтун го бе набила и младият Елбраян, заслепен от ярост и гордост, не бе приел загубата добре, сипейки обиди, глупости и празни заплахи.

Неговият учител Бели’мар Джуравиел, единственият в Андур’Блау Иннинес, когото можеше да нарече свой приятел, също го бе натупал, потапяйки неколкократно главата му в студената вода.

— Болезнен урок — каза накрая Джуравиел, — ала ти не го забрави през тези години.

Елбраян не можеше да отрече това.

— Младият Роджър е много обещаващ — продължи елфът, — за него не бе лесно да дойде тук и да се присъедини към теб, независимо, че знаеше, че си прав.

— Той пораства — съгласи се Пони.

Джуравиел кимна.

— Ще започна да разузнавам пътя ни тази нощ — каза той.

— Внимавай за паури — каза Пони.

Елфът отново кимна.

— Един последен въпрос — помоли Елбраян винаги изплъзващия се Джуравиел, когато той тръгна към дърветата. — Наистина ли паурите са получили подкрепления?

— Това би ли променило мнението ти? — попита елфът.

— Не.

Джуравиел се ухили.

— По мои сведения — а нямай съмнение, че сведенията ми по тоя въпрос са надеждни, — Роджър Локлес въобще не е ходил до Каер Тинела тази нощ.

Пазителят подозираше това, а потвърждението на подозренията му го накара да уважи избора на Роджър още повече.

Нямаше следа от преследване — както бе предположил върховният абат Маркварт, барон Билдебург, абат Добриниън и всички в Палмарис бяха просто щастливи, че са се отървали от монасите от Сейнт Мер-Абел. Те бивакуваха през нощта покрай Масур Делавал, а светлините на Палмарис се виждаха в далечината.

След разговор с брат Франсис, по време на който научи какво е открил той по време на краткия си престой в мислите на Конър Билдебург, върховният абат прекара доста време сам, като крачеше напред-назад и се мъчеше да сдържи нарастващото си нетърпение. Само няколко фута по-напред, в обръча от фургони, огънят грееше и монасите весело говореха как ще се приберат у дома. Върховният абат не им обърна внимание, нямаше време за такива дреболии. Конър Билдебург знаеше, че той търси жената, нещо повече, той смяташе, че тя е действала скоро с магическите камъни, и то недалеч от Палмарис. Франсис бе доловил името на Каер Тинела по време на краткото си нахлуване в мислите на Конър и бърз поглед през картите потвърди, че градът е на пътя към Гористите земи, и керванът го бе заобиколил при скоростното си пътуване към Палмарис.

Целта бе близо, така близо, краят на всички беди, които Авелин Десбрис бе причинил и възстановяването на доброто име на върховния абат Далбърт Маркварт в аналите на Абеликанската църква. Юсеф и Данделион щяха да завършат задачата си и да приберат камъните, и оставаше само да се погрижи за пълното отрицание на еретика Авелин. Щеше да унищожи легендата така, както експлозията в Аида бе унищожила тялото.

И тогава всичко щеше да е наред, както едно време.

— Дали? — на глас изрече върховният абат. Въздъхна тежко и размисли над проблемите, които тази експедиция бе създала. Йойона не бе сред съюзниците му и вероятно щеше да се изправи срещу него, може би дори публично щеше да говори добри думи за мъртвия Авелин!