Р. Салваторе - Духът на демона

— Братя Правда — каза Маркварт.

Двамата мъже се извърнаха и притичаха отново до своя господар.

— Проблемът е по-сериозен, не засяга просто Конър Билдебург. Той е съюзник с някой, който може да използва камъните за унищожителни цели — обясни Маркварт. — Ако онзи човек вземе камъните, той ще поиска господство над цялата Църква и ще заеме мястото ми в Сейнт Мер-Абел.

Това, разбира се, бе безумно, но двамата мъже, чиито умове бяха изкривени от отличната работа на отец Де Унеро, нетърпеливо слушаха всяка негова дума.

— За мен това е болезнено — излъга върховният абат, — ала нямам избор. Трябва да убиете двама мъже в Палмарис. Вторият е Добриниън Калислас, абатът на Сейнт Прешъс.

Изненадата пробяга само за миг по напрегнатото лице на брат Юсеф, докато брат Данделион прие заповедта с такава лекота, все едно Маркварт му бе наредил да изхвърли остатъците от вечерята.

— Трябва да изглежда като инцидент — продължи Маркварт. — Или, може би, като дело на нашите врагове, чудовищата. Не бива да стават никакви грешки. Разбирате ли ме?

— Да, върховни абате — веднага отговори брат Данделион.

Маркварт погледна Юсеф, който се бе ухилил злобно. Той кимна и на Маркварт му се стори, че безкрайно се наслаждава на тази нова заповед.

— Възнаграждението ви очаква в Сейнт Мер-Абел — завърши Маркварт.

— Нашата награда, върховни абате, е в самата служба, в самото деяние — обяви брат Юсеф.

Сега върховният абат също се бе усмихнал злобно. И се чувстваше много по-добре. Внезапно, както при по-ранните му просветления, всичко се нареждаше, като че ли бе намерил по-дълбоко ниво на концентрация, където всички грижи биваха изтласквани настрана, всички разсейвания бяха пренебрегвани и проблемите се решаваха логично и проникновено. Нека Йойона иде до Урсал и умре там, без Добриниън той не бе никаква заплаха.

Да, ако всичко минеше както трябва при братята Правда, с елиминирането на два потенциални проблема и връщането на камъните, всичко щеше да се нареди, а той щеше да получи своето място в историята на Абеликанския орден. Сега върховният абат отново се развълнува. Знаеше, че няма да може да спи тази нощ и има нужда да се разсее с нещо, което да го накара да повярва, че приближава заветната цел.

Тогава той отиде при брат Франсис и го накара да му доведе Грейди Чиличънк и да го изкара извън кръга от фургони. Когато Франсис се появи, влачейки протестиращия Грейди, Маркварт му махна да го последва и отведе двамата далеч от фургоните.

— Безопасно ли е? — осмели се да попита брат Франсис.

— Братята Юсеф и Данделион ни следват неотлъчно — излъга Маркварт, защото той не се притесняваше от чудовищата, чувстваше някак, че наоколо няма такива. Както ставаше често с откровенията, той просто знаеше, че е в безопасност.

Нещастният Грейди Чиличънк обаче не можеше да каже същото.

— Бил си неин брат години наред — рече му Маркварт.

— Не по избор и не по кръв — отвърна Грейди, произнасяйки всяка дума с презрение.

— Ала по стечение на обстоятелствата, което е също толкова осъдително — отговори Маркварт.

Грейди се изсмя и се извърна настрана, ала в следващия миг Франсис бе до него и изкриви главата му така, че отново да погледне Маркварт в очите.

— Не си се покаял — отбеляза Маркварт.

Грейди отново се опита да извърне поглед, ала този път Франсис не само изкриви главата му, но и го изрита зад коленете, така че той се просна коленичил пред върховния абат. Младият монах застана точно зад Грейди, задържайки го в тази позиция, като го дърпаше за косата и изкривяваше главата му, за да не отклонява поглед от абата.

— Не съм сторил нищо лошо — протестира Грейди, — нито моите родители. Ти си нечестивият тук!

Грейди Чиличънк не бе смел човек. Винаги бе търсил удобствата, доброволно служейки като лакей на по-висшестоящи хора, особено на Конър Билдебург. Не бе и добър син, обръщаше гръб на родителите си и не им помагаше в работата, освен ако не трябваше да получи пари.

Ала сега, безпомощен и безсилен пред тези безжалостни и могъщи монаси, нещо в него се промени и той усети чувство на отговорност.

Сега не се интересуваше от своето удобство, а мислеше за родителите си, за това, че с майка му се отнасят зле. Светът очевидно полудяваше и Грейди някак разбра, че хленченето, молбите и сътрудничеството няма да помогнат нито на него, нито на родителите му. С отчаянието дойде и гневът, а той накара Грейди да пристъпи към действие — нещо рядко за този иначе страхлив човек. Той заплю Маркварт право в лицето.