Р. Салваторе - Духът на демона

— Запомнете тези си думи — сухо каза върховният абат. Всичко се нареждаше доста добре. Авелин бе срещнал тази жена, Пони или Джили, извън Пирет Тюлм по време на паурското нашествие и бе пътувал с нея през Палмарис и още по на север, където бяха срещнали кентавъра. Жената бе оцеляла на планината Аида и заедно с тайнствения си приятел Нощната птица, когото Брадуордън неволно бе описал, бяха взели камъните.

Намирането им нямаше да е лесно, естествено, но може би Маркварт имаше начин да доведе Пони и Нощната птица при себе си…

— Ще ви направя едно хубаво печено — тъкмо казваше Петибуа, когато абатът отново се съсредоточи върху разговора. Нормално да мисли все за такива неща, каза си Маркварт, наблюдавайки пълничката й фигура.

— С удоволствие, но не сега — отговори той.

— Не, сега не — съгласи се Петибуа. — Ала елате в „Пътя на задругата“ тая вечер или когато искате и ще ви нахраним.

— Опасявам се, че няма да се върнете в „Пътя“ днес — обясни Маркварт, стана от мястото си зад огромното писалище на абат Добриниън, и кимна на брат Данделион, който стоеше в сенките на огромната стая. — Или пък когато и да е било скоро.

— Но…

— Казахте, че не бихте искали да разгневите светата Църква — прекъсна я Маркварт. — Надявам се наистина да е така, госпожо Петибуа Чиличънк. Нашата работа е много важна — повече от благоденствието на нищожната ви кръчма.

— Нищожна? — повтори Петибуа, вече разтревожена и ядосана.

— Брат Данделион ще ви придружи…

— Не мисля! — прекъсна го жената. — Аз не съм враг на Църквата, отче, ала си имам живот и семейство.

Върховният абат Маркварт дори не си направи труда да отговори, тъй като вече бе отегчен и дори раздразнен от тази жена, която само бе потвърдила вече известни факти. Той отново кимна към брат Данделион, който пристъпи към Петибуа и я хвана за пълничката ръка.

— Пуснете ме! — извика му тя и издърпа ръката си.

Данделион погледна към Маркварт и той му кимна. Тогава огромният монах сграбчи по-силно жената. Петибуа се опита да се отдръпне, но хватката на огромния мъж бе като стоманена.

— Разберете ме добре, госпожо Чиличънк — обясни върховният абат Маркварт с леден глас и приближи съсухреното си лице до жената. — Ще последвате брат Данделион, каквото и да става.

— И вие се наричате божи човек? — отвърна Петибуа, ала гневът в гласа й отстъпи място на страха. Тя отново опита да се измъкне и брат Данделион стегна още повече хватката на железните си пръсти и я халоса по челото. После прекара длан под нейната, притисна я надолу и изви пръстите й. Вълни от болка преминаха през женицата и краката и омекнаха. Брат Данделион прекара свободната си ръка под рамото й и я вдигна с лекота, без да пуска пръстите й. Маркварт отново седна на бюрото, без да обръща внимание на ставащото.

След като Данделион изкара жената, в кабинета влезе абат Добриниън. Изглеждаше много недоволен.

— Така ли се отнасяш с паството ни? — попита той Маркварт.

— Така Църквата се отнася с тези, който не желаят да й помогнат — хладно отвърна върховният абат.

— Не желаят? — със съмнение повтори Добриниън. — Или не могат?

— Семейство Чиличънк са честни и достойни хора, това е всеизвестно.

— Ако не могат да ти помогнат в твоето търсене…

— Моето търсене? — изрева в отговор върховният абат, скочи на крака и удари по писалището. — Значи смяташ, че това е само мое търсене?

Не разбираш ли какво означава всичко това?

Абат Добриниън вдигна ръка в опит да успокои стареца. Ала този жест само вбеси абата още повече.

— Намерихме еретика Авелин — изръмжа Маркварт. — Да, намерихме го, мъртъв, както заслужава, в пустошта на планината Аида. Може би неговият приятел, демонът, се е обърнал срещу него или може би сам е надценил силите си и го е нападнал. Гордостта бе един от многото му грехове.

Абат Добриниън нямаше думи да изрази смайването си от думите му и от яростта в гласа му.

— А тази жена — продължи Маркварт, посочвайки с костеливия си пръст вратата, през която Петибуа и Добриниън току-що бяха излезли — и нейното проклето семейство вероятно могат да ни кажат къде са нашите камъни. Нашите камъни! Дадени от Господ на Сейнт Мер-Абел и откраднати от грабителя и убиеца Авелин Десбрис, проклето да е името му! Помислете, абат Добриниън! Ако тия камъни попаднат в ръцете на враговете на църквата, значи ни чака още по-голяма война, не се и съмнявайте!

Добриниън подозираше, че върховният абат преувеличава. Вече бе говорил с отец Йойона за камъните и той изобщо не бе така притеснен за тях. Ала Добриниън също бе стар, времето му на този свят бързо изтичаше и той разбираше колко важни са репутацията и наследството му. Затова отчаяно искаше да види брат Алабарне канонизиран, докато той е начело на Сейнт Прешъс, и бе склонен да приеме желанието на Маркварт да си върне камъните.