Р. Салваторе - Духът на демона

— Ще си платиш за това, малък плъх такъв — изкрещя Майер Дек. Ще те разрежа на две. Ще… — Великанът спря и притисна осакатената си ръка до врата си, след това я вдигна пред лицето си, взирайки се невярващо в кръвта. Смаян, Майер Дек се обърна отново към пазителя, за да го види как яха Симфония, прибрал меча в ножницата си.

— Ти си мъртъв, Майер Дек — обяви Нощната птица. — Единственото, което може да те спаси, е Божията милост, но се опасявам, че Той няма да бъде милостив към такъв злодей.

После обърна коня си и се отдалечи.

Майер Дек понечи да го последва, но спря, вдигна пак ръка и като разбра колко силно тече кръвта от врата му, притисна раната, опитвайки се да забави кръвотечението, и побягна към Каер Тинела.

Усети как тялото му изстива много преди да стигне полето, а после над очите му се спуснаха мракът и смъртта.

— О, простете, отче — запелтечи жената. — Просто нямам представа какво бихте искали от бедната стара Петибуа.

Върховният абат Маркварт я погледна с подозрение, знаеше, че не е толкова глупава, на колкото се правеше. И все пак очевидно бе изплашена. Тя, съпругът й Гревис и синът им Грейди бяха отведени от „Пътят на Задругата“, малка кръчма в по-бедната част на Палмарис.

Върховният абат си отбеляза наум да поговори с братята Юсеф и Данделион за техните груби методи. Използването на сила и заплахи, вместо по-фини форми на принуда бе изплашило тези тримата и сега извличането на всякаква информация можеше да се окаже трудно. Всъщност Маркварт се опасяваше, че ако не бе дошъл лично да наблюдава ареста, прекалено бруталните му лакеи щяха да ранят сериозно някой от тримата, може би дори да убият сина им Грейди.

— Успокойте се, госпожо Чиличънк — каза Маркварт с фалшива усмивка, — търсим един от нашите, това е всичко. Имаме причини да вярваме, че той е в компанията на вашата дъщеря.

— Кат? — попита жената и Маркварт веднага разбра, че е засегнал струна в душата й, макар да не знаеше нищо за никаква Кат.

— Дъщеря ви — повтори той. — Онази, която осиновихте, която бе останала сираче в Гористите земи.

— Кат — каза добродушно жената. — Кат, бродещото коте, така я наричахме, да ви кажа.

— Не знаех това име — призна абатът.

— Тогава Джили? — уточни жената. — Това е истинското й име или поне част от него. О, така искам да видя моята Джили отново!

Джили, превъртя Маркварт името в ума си. Джили… Джилсепони…

Пони.

Да, каза си той. Пасва идеално.

— Ако ни помогнете — любезно каза той, — наистина ще я видите отново. Вярвам искрено, че тя е жива и здрава.

— Да, сред кралските хора — добави жената.

Маркварт умело скри раздразнението си. Ако Петибуа и семейството й знаеха само стара информация, нямаше да са от голяма полза.

— Ала аз казах на другия монах, че не знам къде са пратили моето момиче — продължи Петибуа.

— Другият монах? — повтори върховният абат. Нима братът Правда вече бе разпитал тази жена, учуди се той, надявайки се, че ако случаят е такъв, Куинтал може би е установил връзката между Авелин и семейство Чиличънк.

— Монах, казахте. От Сейнт Прешъс, може би?

— Не, не, познавам хората от Сейнт Прешъс — моята Джили бе венчана лично от абат Добриниън, знаете ли? — гордо рече Петибуа. — Не, този носеше тъмнокафяви роби, като вашите, и акцентът му бе като да е човек от изтока. Казахте, че сте от Сейнт Мер-Абел. Предполагам, че и той е оттам.

Абат Маркварт се чудеше как точно да установи кой е бил този човек — макар че подозираше Куинтал, — без да издаде нищо, когато развълнуваната Петибуа се изпусна.

— А и беше много дебел човек, да ви кажа — рече тя. — Добре трябва да ги храните в Сейнт Мер-Абел, макар че вие самият имате нужда от повечко ядене, ако не се сърдите да ви го кажа!

За миг върховният абат бе объркан, тъй като по изваяните мускули на брата Правда нямаше и грам тлъстина. Ала скоро разбра за кого става дума и едва скри вълнението си.

— Брат Авелин? — попита той, останал без дъх. — Авелин Десбрис от Сейнт Мер-Абел е говорил с вас?

— Авелин — повтори Петибуа, оставяйки името да отекне в паметта й. — Да, така беше. Брат Авелин дойде да ме пита за Джили.

— И тя беше ли с вас?

— О, не, отдавна я бяха взели в армията — обясни Петибуа, — ала той не търсеше самата нея, а се интересуваше откъде идва и как така живее с мен и Гревис. Беше весел и мил човек, да ви кажа.

— И вие му казахте?

— Ами да, разбира се — каза Петибуа. — Не бих искала да разгневя светата Църква!