Р. Салваторе - Духът на демона

— Дейнси, аз съм Конър… господарят Билдебург, племенникът на барона — каза той по-твърдо. — Знам, че си зад вратата и чуваш всяка моя дума, и настоявам да говориш с мен.

Отговор не последва, чу се само тих плач.

Конър се напрегна още повече и дори се поуплаши. Нещо много странно ставаше, може би ужасно.

— Дейнси!

— О, вървете си, господарю Билдебург — примоли се жената. — Не съм сторила нищо лошо и не знам какви престъпления са извършили те, че да си заслужат яростта на Църквата. Самата аз нямам грехове и в леглото си съм била сама — освен когато бях с вас… и още два или три пъти…

Конър се опита да осмисли чутото. Престъпления срещу Църквата?

От семейство Чиличънк?

— Невъзможно — каза той на глас, сетне вдигна ръка, за да потропа отново по вратата. После обаче спря и се замисли. Дейнси бе уплашена и очевидно си имаше причина за това. Ако я изплашеше още повече, едва ли щеше да научи повече.

— Дейнси — каза той тихо и успокояващо, — познаваш ме. Знаеш, че съм приятел на семейство Чиличънк.

— Госпожата няма много високо мнение за теб — рязко отговори Дейнси.

— И знаеш защо — отвърна Конър, като се мъчеше да запази спокойствие. — Знаеш, че не обвинявам Петибуа за това, че ми се сърди.

Знаеш, че пак идвам в „Пътя“ и още го считам за свой дом. Не съм враг на семейство Чиличънк, Дейнси, нито пък на теб.

— Така казваш.

— Помисли какво можех да сторя, ако поискам — рязко каза Конър. — Можех да дойда с половин гарнизон и тази врата нямаше да може да те защити.

— Дейнси не е тук — долетя отговорът. — Аз съм сестра й и не знам за какво говорите.

Конър изсумтя и подпря чело на вратата.

— Добре тогава — каза той след малко, — тръгвам си, а ти, ако си разумна, ще направиш същото, преди онези монаси, дето се задават по пътя, да стигнат дотук.

Конър стоеше точно вдясно на вратата и затропа с ботуши по дървото, сякаш си отиваше. Както можеше да се очаква, вратата се отвори след малко и младежът бързо сложи крак в процепа и натисна с рамо.

Дейнси бе силна девойка, заякнала от носенето на тежки табли с поръчки, така че оказа съпротива, но накрая той я избута в стаята и бързо затвори след себе си.

— Ще викам! — предупреди го момичето и отстъпи уплашено назад.

Взе един тиган и разсипа яйцата. — Стой настрана! — извика тя и замахна с тигана.

— Какво ти става бе, Дейнси — попита Конър и направи крачка напред, а после бързо отстъпи от свистящия тиган и вдигна ръце, за да покаже, че няма лоши намерения. — Къде са семейство Чиличънк?

Трябва да ми кажеш.

— Вече знаеш — обвини го жената, — със сигурност чичо ти има пръст в това.

— Пръст в кое? — настоя Конър.

— В ареста — изплака Дейнси и по меките й бузи потекоха сълзи.

— Арест? — повтори Конър. — Били са арестувани? От градската стража?

— Не — отвърна Дейнси, — от монасите.

Конър занемя от удивление.

— Арестувани? — попита той отново. — Сигурна ли си? Не са ли просто извикани за нещо в Сейнт Прешъс?

— Господин Грейди се опита да спори — каза Дейнси. — Каза, че е твой приятел и така нататък, ала това само ги накара да се захилят и когато господин Грейди понечи да извади меча си, единият — дребен, но бърз като пепелянка, го удари така, че го повали на земята. После дойде старият и…

— Абат Добриниън?

— Не, много по-стар — каза Дейнси. — Костелив и сбръчкан, с роба като Добриниън, но още по-пищна. Красива дреха, дори върху този стар и сбръчкан човек със зло изражение на лицето…

— Дейнси — прекъсна я Конър внезапно, за да не й позволи да се отплесне.

— Та старият се развика на дребния, но после погледна господин Грейди и му рече, че ако отново опита нещо глупаво, ще му изтръгнат и двете ръце — продължи Дейнси. — Аз му повярвах, както и господин Грейди. Целият побеля като платно и се разтрепери като лист.

Конър крачеше из стаята и седна на леглото. Беше объркан, опитваше се да разбере какво става. Той бе в „Пътя“ онази нощ преди години, когато дебелият монах от Сейнт Мер-Абел, а не от Сейнт Прешъс, бе говорил с Петибуа. Срещата бе минала спокойно, макар че човекът на няколко пъти спомена Джил, което някак разгневи обикновено веселата жена. Ала все пак монахът изглеждаше мил и добър.

— Казаха ли защо са дошли? — попита я Конър. — Споменаха ли престъпленията, в които обвиняват семейство Чиличънк? Трябва да ми кажеш, умолявам те.

— Питаха ги за дъщеря им, това е всичко — отговори Дейнси. — Първо решиха, че съм аз и двамата млади ме сграбчиха. Но после старият каза, че не съм аз, и господинът и госпожата го потвърдиха.