Р. Салваторе - Духът на демона

Би казал всичко това, ако имаше шанс, но върховният абат го притисна, напомняйки му доктрината на Църквата, както и за отец Сихертън, този така добър човек, погубен от Авелин. После повтори, че семейство Чиличънк може би са единствените, които могат да им помогнат, за да стигнат до онази проклета жена и откраднатите камъни.

— Не подценявайте моята отдаденост към всичко това — завърши Маркварт, снишавайки заплашително глас. — Ако ми попречите, ще ви го върна тъпкано.

Лицето на Добриниън се изкриви от изумление, не бе свикнал да бъде заплашван от представител на собствения му орден.

— Както знаете, отец Йойона вече пътува към Сейнт Хонс, за да уреди канонизирането на брат Алабарне — спокойно каза Маркварт. — Мога да го извикам незабавно и да прекратя този процес.

Добриниън се стегна и изправи раменете си. Реши, че върховният абат е преминал всякаква граница.

— Вие сте предводителят на Абеликанската църква — призна Добриниън — и с това притежавате огромна сила. Но силата на процеса по канонизиране е още по-голяма и такова нещо го решават всички абати, не само господарят на Сейнт Мер-Абел.

Маркварт се засмя още преди той да довърши мисълта си.

— Да знаеш какви истории имам да разкажа за брат Алабарне — каза той със злобна усмивка. — Забравени приказки от катакомбите на Сейнт Мер-Абел. За това как преминал през източната земя и се отдал на разврат и пиянство, може би дори на една дребна кражба.

— Невъзможно! — извика Добриниън.

— Но пък е много възможно — мрачно отвърна Маркварт — някой да изфабрикува такова нещо и да го направи да изглежда автентично.

— Тази лъжа няма да издържи изпитанието на времето — възрази Добриниън. — Подобни глупости са се разказвали и за света Гуендолин и пак не успяха да спрат процеса по канонизирането й!

— Но го забавиха с едно двеста години — напомни му Маркварт. Така че наистина, лъжите вероятно няма да издържат проверката на времето, но на времето няма да устоиш и ти, стари приятелю.

Добриниън залитна, имаше чувството, че го бяха зашлевили.

— Смятам да си събера информацията както намеря за необходимо — спокойно каза Маркварт. — От този момент нататък Гревис, Петибуа и Грейди Чиличънк са задържани, за да бъдат разследвани за измяна срещу светата Църква. А може би ще поговоря и с Конър Билдебург, за да видя дали и той не е забъркан в тази конспирация.

Добриниън понечи да отговори, но реши да запази мислите си за себе си. Конън Билдебург бе любимият племенник, считан на практика за син и наследник на стария барон на Палмарис, човек с немалко влияние и възможности. Може би върховният абат щеше да си намери майстора, реши Добриниън. Може би злият старец щеше да си създаде много опасен враг.

— Както желаете, отче — отвърна абатът на Сейнт Прешъс, поклони се ниско и напусна кабинета.

Маркварт изсумтя доволно, когато вратата се затвори зад Добриниън, убеден, че го е поставил на мястото му.

Дейнси Оукъмб не бе най-голямата умница на света и жизненият младеж знаеше това, но пък бе доста наблюдателна. Освен това Конър Билдебург често се възползваше от недостига й на съобразителност.

Племенникът на барона бе дошъл тази вечер в „Пътя“, както правеше често — макар че в интерес на истината отношенията между Конър и Петибуа Чиличънк доста охладняха след анулирането на сватбата му с Джил. Все пак Грейди Чиличънк бе доволен да може да нарече благородника свой приятел и дори Гревис не можеше да обвини човека за провала на сватбата — Джил му бе отказала съпружеските му права все пак. И така, Конър продължаваше да посещава „Пътят на задругата“, защото макар да бе добре дошъл във всички скъпи таверни на Палмарис, там той бе просто поредният благородник. А сред обикновените хорица в „Пътя на задругата“ се чувстваше по-важен във всяко отношение.

Както много обикновени посетители и той бе изненадан да открие кръчмата залостена тази нощ. Единствената светлинка, която се виждаше от нея, идваше от прозорците на две от гостните на втория етаж, една от кухнята и една от малка стаичка зад хана, която някога бе принадлежала на Джил, ала сега бе на Дейнси. Конър тихо я извика и почука леко по вратата.

— Отвори ми, Дейнси — настоя той.

Не последва отговор.

— Дейнси Оукъмб! — каза Конър по-високо. — Много хора чакат на улицата. Не можем да пренебрегнем това, нали?

— Дейнси не е тук — долетя зле преправен женски глас.

Конър застина, изненадан от страха в гласа й. Какво ставаше тук?