Р. Салваторе - Духът на демона

Той простреля паура, когото великанът бе затиснал, докато се опитваше да се изправи на крака, сетне препусна през нещастното джудже с коня си, разчиствайки пътя пред себе си и спускайки се към друга алея.

Гонитбата започна отново.

За разлика от пазителя, Роджър Локлес правеше всичко възможно да не привлича нежелано внимание към себе си. Дребничкият крадец внимателно се придвижваше от покрив на покрив, когато имаше възможност, а ако не, се спускаше по едната сграда и се покатерваше по другата. На два пъти се оказа, без да иска, на един и същ покрив с някой от враговете, ала и двата пъти остана спокоен и тих като сянка и се придвижи незабелязано, тъй като вниманието на въпросните врагове бе заето от шумното преминаване на пазителя.

Кладата упътваше Роджър, водеше го безпогрешно през Каер Тинела, докато той не се озова на един покрив на не повече от двадесет фута от окаяните дузина затворници, половината от които бяха седнали на земята, оковани за глезените и отчаяни. Около тях имаше много чудовища и две от тях — най-огромният великан, който Роджър бе виждал, и нервният Кос-косио Бегулн — привлякоха вниманието му, а и това на останалите същества в района.

— Обречени сме! — пищеше паурът. — Нощната птица дойде и няма да може да се скрием нийде по света!

Великанът поклати огромната си глава и спокойно каза на джуджето да замълчи.

— Не беше ли ти оня, който искаше до го викнем тук?

— И представа нямаш за какво говориш — остро му отвърна паурът. — Ти не беше там, в разгара на битката, в която той ни изтреби.

— Ех, де да беше го направил — сухо отвърна великанът. Това накара Роджър да се замисли. Остроумен великан? От самата мисъл тръпки полазиха по гърба му, тъй като единствената слабост на великаните бе съдържанието на главите им.

Младежът потръпна и се промъкна обратно към задната част на сградата, оставайки в сенките далеч от светлината на пламъците, след което се промъкна на пръсти към затворниците, озовавайки се точно между двама много изненадани и объркани мъже. Те обаче успяха да останат тихи и Роджър, с шперц в ръка, веднага започна да работи по ключалките на оковите им.

— Обречени сме, казвам ти — пак изпищя паурът, — и двамата!

— Прав си — каза тихо великанът. — Наполовина.

С едно внезапно движение Майер Дек повдигна Кос-косио Бегулн и го хвърли в горящата клада. Джуджето изкрещя и изскочи от огъня, но пламъците упорито го последваха, обхващайки дрехите му, косата и плътта му, и дори магическите гривни, които бе взело от падналия Улг Тик’нарн не успяха да го спасят от ужасяващата смърт.

В този момент чудовищата се разпръснаха, някои пищяха и изискваха смъртта на затворниците, а други — все паури, — искаха да нападнат великана. И сред всичко това Роджър Локлес спокойно си вършеше работата, освобождавайки хората един след друг, молейки ги да останат спокойни.

— Чуйте ме! — изрева Майер Дек и всеки, който бе в радиус от сто ярда чу дълбокия му отекващ глас. — Това е само един човек, един жалък, мъничък човек. Сто кралски жълтици и десет затворника ще получи тоя, който ми донесе главата на Нощната птица.

Това развълнува чудовищата и ги накара да се разскачат и развикат развълнувано, а много от тях се втурнаха да намерят пазителя.

За миг Роджър Локлес изпита удоволствие от мисълта, че тези изчадия могат да хванат и убият Елбраян. Но изръмжа и се укори, че си позволява такива мисли, дори наум благодари на пазителя, че му позволява да си свърши работата тук, като отвлича вниманието на врага. И докато отваряше следващата пранга, младежът прошепна една молитва за спасението на Елбраян.

— С теб съм, Нощна птицо — чу се най-приветливият глас на света над пазителя, докато той рязко завиваше покрай една сграда, преследван от чудовищата. Чу звън на елфическа тетива и пърхане на криле и миг по-късно Джуравиел кацна зад него на Симфония с лък в ръка.

— Стреляй по тези пред теб, аз ще покрия фланговете и тила — рече елфът и пусна още една стрела. Тя улучи своята мишена, забивайки се в лицето на един великан, ала огромната твар само изрева и пренебрегна незначителния удар.

— Макар че ще си свърша стрелите, преди да убия дори един великан — добави Джуравиел.

Това обаче нямаше голямо значение, тъй като нито едно от създанията зад него не можеше да приближи бързия Симфония. Навел глава, жребецът препускаше и пазителят, който го управляваше телепатично чрез тюркоаза, нямаше нужда от ръцете си, за да го насочва. Чудовищата, които изникваха пред тях или се мъчеха да ги нападнат от засада, срещаха или стрелите на Нощната птица, или копитата на Симфония, и скоро спътниците стигнаха до селския път, който минаваше по западната страна на Каер Тинела, точно покрай барикадата.