Р. Салваторе - Обещанието на краля вещер

— Бреган Д’аерте няма да излезе със сила срещу някой като крал Гарет Драконоубиец.

Джарлаксъл го изгледа с уважение и каза:

— Радвам се, че проявих мъдростта да поставя Кимуриел начело на отряда си. Разбира се, ти си прав да се противиш на този смел ход. Ти си добър водач и те призовавам да продължаваш предпазливо, но и без предубеждение. Още много събития има да се разиграят тук, в тази дива земя, и аз контролирам повечето от тях. Той вдигна драконовата статуетка. — Моите взаимоотношения с две живи драконки току-що се промениха по начин, който те не могат да разберат.

— Още съюзници за твоята битка?

— Съюзници? Ще видим.

Кимуриел не можа да сдържи ироничната си усмивка.

— Може да намерите начин да се впишете, докато събитията се развиват — каза му Джарлаксъл. — Моля се Кимуриел все още да е опортюнистичен водач. Целта на Бреган Д’аерте е повече от оцеляването, нали? Искате да ставате по-силни?

— Ти почти ни унищожи в Калимпорт.

— Не — поправи го Джарлаксъл. — Причиних ви неудобство. Аз бях онзи, който почти беше унищожен.

— Ти и Ентрери ще свалите крал паладин?

— Ако се стигне дотам.

Единственият отговор на Кимуриел беше да се наведе в почтителен поклон.

„Калните ботуши и кървавите остриета“ отдавна се беше изпразнила за през нощта, но Ентрери бе хвърлил на кръчмаря достатъчно злато, за да получи ключа от вратата. Седеше сам с мислите си и чаша бира и обмисляше емоциите, които го бяха придружавали през целия път до Палишчук и обратно. На масата до гарафата му лежеше флейтата на Идалия и Ентрери още не беше сигурен дали мрази този предмет, или го цени много.

Всичко това беше толкова непознато за него.

На сутринта трябваше да тръгне с Джарлаксъл за среща с краля, където щяха да получат похвала и предложение да се присъединят към Армията на Кървав камък, така им бе казал почитаемият генерал Данауей.

Колкото и интригуващо да беше всичко това, мислите на Ентрери бяха насочени към нещо много по-малко.

Мислеше за жените, които го бяха придружили на север, за това как тази безобидна на вид флейта му бе дала различен поглед върху тях.

Тази нова гледна точка поне не го бе спряла да убие Елъри и това му даваше известна утеха.

Леки стъпки зад него му подсказаха, че не е сам и от звука убиецът разбра много. В края на краищата, тя го беше наблюдавала от другия край на стаята през по-голямата част от вечерта.

— Не убих приятелката ти — каза той, без да се обръща. — Поне не умишлено.

Стъпките спряха, все още на пет-шест крачки от него. Най-накрая той се обърна и видя, че разсъжденията му бяха верни. Калихай стоеше зад него с изопнато лице. Ентрери бе облекчен да види, че не държи оръжие в ръцете си.

— Приеми го като истина или недей — каза й той и се обърна към бирата си. — Не ме е грижа.

Понечи да вдигне чашата към устните си, но Калихай се приближи бързо. Ръката й сграбчи китката му, което го спря и го накара пак да я погледне.

— Ако не те интересува дали ти вярвам, или не, защо ми го казваш отново? — попита тя.

Беше ред на Ентрери да се втренчи в полуелфката.

— Или просто те е страх, че всъщност те е грижа, Артемис Ентрери? — подразни го Калихай и го пусна, като отстъпи назад.

Ентрери стана, изблъсквайки стола зад себе си, и каза:

— Ласкаеш се.

— Още съм жива, нали? — разсъди Калихай. — Можеше да ме убиеш в Палишчук, но не го направи.

— Не си струваше усилието — каза Ентрери. — Ти се грижеше за войник на короната.

— Можеше да ме убиеш във всеки момент, и все пак аз още съм жива и може би съм заплаха за тебе.

— Наистина се ласкаеш.

Но той осъзна, че Калихай дори не го слуша, когато тя пристъпи до него и впери пламналите си очи в неговите.

— Уверявам те, Артемис Ентрери, че винаги си струвам усилието — каза тя с дрезгав глас. Горещият й дъх опари лицето му, а устните й почти допряха неговите.

— Не убих приятелката ти — повтори Ентрери, но гласът му в този момент не беше толкова силен и толкова стабилен.

Калихай нежно вдигна ръка, която го погали по гърдите и се спря на яката му, където стисна здраво.

— Приемам това — каза тя и го придърпа по-близо, придърпа го в себе си.

Целуна го грубо и захапа устната му. Ръцете й го обхванаха и го придърпаха още по-близо и Ентрери не се възпротиви. Неговите ръце обгърнаха полуелфката и я притиснаха към него. Вдигна ръка, за да сграбчи гъстата й, копринена черна коса.

Калихай го повлече със себе си, докато падаше на масата — или се опита, защото двамата бяха твърде настрани и паянтовата маса се преобърна, стоварвайки ги върху един стол, който отскочи изпод тях и двамата паднаха на пода.